Полицаите разпитаха Борис. Обиди го това, че въпросите клоняха към подозрението дали той не беше подтикнал сестра си към самоубийство. Обясниха му, че в подобни случаи са длъжни да зададат тези въпроси. Щели да разпитат и майка му. Винаги търсели проблеми в семейството. Какви проблеми по дяволите?! Сестра му беше пребита и изнасилена и затова остана в инвалидна количка. Малко ли беше това?! Какъв по-силен мотив от това им трябваше?! Борис беше смазан, не знаеше къде се намира. Ужасът стискаше гърлото му. Не можеше да диша, изпитваше силна вина, че я беше оставил сама. Не искаше да повярва, че сестра му е мъртва. Мислите и чувствата се блъскаха със страшна сила вътре в него — как не го беше предвидил?! Защо беше вечно толкова зает със себе си и със самосъжалението си, че не и обърна повече внимание?! Как не се беше досетил какво се върти в главата й?! Откога ли го беше планирала?! И най-вече никога нямаше да си прости, че беше оставил ножа на кухненската маса!!!
След няколко дни погребаха Даниела в гробищата на Орландовци. Никой от приятелите й не дойде да я изпрати в последния й път. Бяха само двамата с майка му и няколко заблудени врани, накацали по дърветата.
Попът отказа да я опее. Каза, че самоубийството е грях, и не може да има опело.
Борис плака през цялото време, докато спускаха ковчега в земята. Майка му се държеше.
Бяха взели пари назаем за погребението.
Така завърши пътят на Даниела към светската суета и слава.
18
Погребението беше сутринта. Към обед Борис излезе от гробищния парк. Беше казал на майка си, че не се чувства добре и иска да остане сам. Тя тръгна към сергията на пазара, а той безцелно заскита по улиците. Не му се прибираше вкъщи. Изпитваше ужас да влезе в кухнята. Имаше чувството, че сестра му е още там. Пред очите му постоянно изникваше картината, която завари във фаталния ден. Обвиняваше се. Не беше направил достатъчно за нея. Никога нямаше да си прости!
Качи се в един автобус, без да погледне номера и накъде отива. После се качи в друг. Нямаше цел и посока. Просто не искаше да се прибира в апартамента. Всяка улица и всеки автобус му се струваха по-приветливи от мястото, където се беше самоубила Даниела.
Не знаеше колко часа беше пътувал, нито къде отиваше. Осъзна се привечер, когато автобусът спря на някакъв паркинг, срещу който се виждаше голям надпис: „Плаж Корали“. Слезе, изчака го да потегли, огледа се наляво и надясно и пресече голямата улица. Видя един мъж с дълга въдица да върви по тротоара, спря се и го попита:
— Извинете, къде се намирам?
Мъжът го изгледа учудено. Може би го беше помислил за някакъв неадекватен наркоман и му отговори бързо:
— Панчарево.
И отмина.
На Борис му стана ясно защо носеше беше с въдица — на Панчаревското езеро всеки ден се събираха много рибари. Заоглежда се. Нищо наоколо не му беше познато. Може би като дете беше идвал тук, а после не беше имал повод. Тръгна по тротоара, подмина отбивката за плажа и след десетина метра видя малко пътека да се спуска към езерото. Тръгна по нея. Отляво имаше стара двуетажна къща с двор, подмина я. След нея забеляза железен мост и тръгна по него. Дворът на къщата с узрели едри слънчогледи остана назад, а насреща се поклащаха мътните води на езерото. След моста започваше полянка, а в края и — пет-шест стъпала. Изкачи се по тях и се озова на язовирната стена. Пред погледа му с грохот се разбиваше водата, която изпускаха шлюзовете, образувайки изкуствен двайсетметров водопад, който завършваше в ниското с пръски и мръсна пяна.
Борис застина. Гледката го омагьоса. Стоя взрян във водата безкрайни минути, а може би дори половин час. Не можеше да определи времето, а и не беше нужно. Беше сам и най-накрая намери спокойствието, от което се нуждаеше. И точно в този миг го обзе неудържимото желание да прескочи високото ограждение и да се хвърли с главата надолу. Беше сигурен, че бетонът под водата ще разбие черепа му и ще умре бързо, без болка!
Започна да оглежда внимателно високата желязна решетка. Обмисляше къде трябва да постави краката си, къде да стъпи по железата, за да може по-лесно да я прескочи и да се метне долу. Вече не мислеше за себе си, за живота си, за бъдещето си. Дъщеря си съвсем беше забравил. Единствено искаше всичко да приключи. Както беше приключила с живота си сестра му. След цялото отчаяние, самосъжаление и безсилие най-накрая беше намерил утеха. В главата му настана тишина. Безкрайната върволица от мисли, която го измъчваше ден след ден, вече я нямаше. Тишина, само тишина. Не чуваше дори грохота на водата. Искаше само да се метне от високото и да сложи край на всичко.