Завинаги.
И да заспи.
Изпита нужда от почивка. Чувстваше се безкрайно изморен.
И тогава усети нечия ръка на рамото си.
Обърна се бавно и видя мъж, облечен в черна дълга до земята дреха. С дълга брада и бяла коса. На главата си имаше странна черна шапка. Усмихваше му се благо. Борис се замисли дали вече не халюцинира и дали човекът беше истински.
— Кой си ти? Какъв си? Какво искаш? — сопна му се Борис и отмести ръката му от рамото си.
— Монах съм — отговори му мъжът спокойно. — Името ми е Гавраил.
Борис мълчеше и го оглеждаше от горе до долу. На височина беше колкото него. Направи му впечатление погледът на монаха — благ и добър. И двамата мълчаха. Като че ли разкрил намерението му, пръв наруши мълчанието Гавраил.
— Защо стоиш тук? Има ли къде да отидеш да пренощуваш?
Борис мълчеше. Искаше му се странният мъж по-бързо да си тръгне и да го остави сам. Не му се говореше с никого и нямаше нужда от място за пренощуване.
— Искаш ли да поговорим? — не се отказваше Гавраил.
— Не! — бързо му отговори Борис.
— Имаш ли нужда от нещо?
— Не.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не.
— Ела с мен в манастира.
— Няма — тросна му се детински Борис.
— Ела, ще те заведа в манастира. Там ще пренощуваш, а утре, ако искаш, изпълни каквото си намислил.
— Няма да ходя никъде. Най-малко пък по манастири. Не вярвам в Бог, да ти е ясно! — усети се, че крещи.
— Твое право е да вярваш или не — примирено се съгласи монахът. — Ела за тази нощ. Не искам да те оставям тук сам.
— Какво си се загрижил за мен?! Какво ти пука? На никого не му пука за мен!
— Разбирам, че имаш проблеми, но за всичко има решение, докато човек е жив.
— Моите проблеми няма как да се решат! Няма изход за мен!
— Винаги има, само не се отчайвай.
— Отчаян е малко да се каже. На дъното съм. — Борис се беше хванал за железните решетки и гледаше как водата се разбива долу в ниското.
— Бог е милостив. Помага на всеки.
— Ако има Бог, къде е? Защото аз не го виждам! А явно и той не ме вижда! Забравил ме е…
— Ела за тази нощ в манастира. Ще преспиш, ще се успокоиш… — говореше му благо монахът. — Ела, да тръгваме. Живея в Кокалянския манастир „Свети Архангел Михаил“. След Панчарево е село Кокаляне, манастирът се намира в подножието на връх Манастирище, в Плана планина, ще трябва да повървим, но като те гледам какъв здрав мъж си, ще се справиш!
И Гавраил го хвана над лакътя и го поведе по пътеката обратно към главната улица. Борис не се противи повече. Нямаше сили. Довери се на монаха и тръгна с него. Но не му разказа за проблемите си. Мълчеше и вървеше по стръмната пътека между дърветата. Гавраил също мълчеше, не му зададе нито един въпрос, докато не влязоха в двора на манастира. Тогава го попита:
— Гладен ли си?
— Не — отговори Борис, въпреки че не беше ял нищо цял ден.
— Добре, ела да ти покажа къде ще спиш.
И го поведе към едната от двете двуетажни постройки. Отключи врата на втория етаж и му посочи:
— Ето това е стаята ти. Леглото не е много удобно, но от чистия въздух в гората ще заспиш бързо, сигурен съм. А утре, когато се наспиш, ще поговорим.
Борис влезе в стаята. Огледа я — освен легло нямаше нищо друго. Легна направо с дрехите и изморен от дългото ходене заспа веднага.
На сутринта, като се събуди, се зачуди къде се намира. Непозната стая и пълна тишина. Трябваха му няколко минути, за да се сети какво се беше случило вчера. Погребението на Даниела. Безцелното обикаляне с автобуси и накрая желанието всичко да приключи. Да приключи със себе си. И после сякаш от нищото се беше появил монахът. Стана от леглото. Излезе от малката стая. Слезе по стълбите и се озова в двора на манастира. Видя Гавраил да копае в градината. Отиде при него и попита:
— Добро утро ли е, или добър ден? Нямам часовник, нямам телефон и не знам колко е часът.
— Минава десет. Поспал си повечко, но си имал нужда. Ела да ти покажа къде е тоалетната и банята. Имаме дрехи, оставени от добри хора, на които не им трябват. Искаш ли да ти дам да се преоблечеш, или ще си облечеш пак твоите? — попита монахът и го поведе към банята.
Борис се замисли. Не можеше да даде отговор на елементарен въпрос. Сети се, че вчера цял ден не си беше пил антидепресантите, тази сутрин също беше пропуснал. Хапчетата му бяха в „Люлин“. Мобилният му телефон също. Вчера, като тръгна за гробищата, не беше планирал да не се прибира и не беше взел нищо със себе си.
— Ето банята, аз отивам да си довърша работата в градината. Ще ти оставя дрехи отпред на един стол, ако решиш, ги облечи. После ще те заведа в магерницата да хапнеш — каза Гавраил и изчезна.