— Да, ела с мен в градината. Ще ми помогнеш за лехите със зеленчуци. Навън какво работеше?
Борис стана от стола и тръгна да излиза от магерницата заедно с монаха. Отговори му кратко:
— Имах ресторанти.
— Чудесно! Можеш ли да готвиш?
— Знам основните неща, но не съм кой знае какъв готвач.
— Това е достатъчно.
— За какво?
— Ще ми помагаш с готвенето. Сутринта направих една зеленчукова супа за обяд. Сега в манастира сме ние с теб и двамата работници на строежа. Отеца го няма. Ще остане два-три дни в София по негови си дела. Така че ти ще ми помагаш в кухнята с приготвянето на храната, не е трудно.
Борис нищо не каза. Взе една мотика и започна да копае, където му показа монахът. След няколко часа Гавраил го прекъсна:
— Два часът е, ела да хапнем, строителите сигурно вече са яли.
Борис остави мотиката и тръгна след него. Влязоха в магерницата. Измиха си ръцете и Борис седна на масата. Монахът взе две дълбоки купи, напълни ги със зеленчукова супа от тенджерата на печката и ги остави на масата. Отряза и две големи филии от хляба, който явно беше изпекъл сутринта. Борис загреба една лъжица от гъстата супа и я сложи в устата си. Въпреки че беше изстинала, му се стори най-вкусната, която някога беше ял. Разбърка с лъжицата да види какви зеленчуци имаше в купата. Видя зелен боб, картофи, домати, моркови, чушка, лук, магданоз…
— Всичко е от нашата градина — каза му с гордост монахът, докато го наблюдаваше с какъв интерес разглежда съдържанието на купата.
— Не съм ял по-вкусна супа в живота си! А повярвай, изял съм много, и то в най-скъпите ресторанти по света! Разглеждах какво си сложил, но не видях нищо специално. Има ли някаква тайна съставка?
— Не, най-обикновена супа. Тук такива неща ядем. Зеленчуци, хляб и млечни продукти. Рядко ядем месо.
— Но в супата какво има?
— Нищо специално. Усладила ти се е, защото си изморен от работата, защото си на чист въздух и защото нямаш време да мислиш за проблемите си, докато работиш. Това е според мен.
Борис продължи да се храни с удоволствие. Когато приключиха, монахът му каза:
— Измий чиниите и ела навън да видим каква още работа има за вършене.
Гавраил излезе и Борис остана сам в магерницата. Занесе чиниите и лъжиците на мивката и видя, че там са и съдовете, в които са яли майсторите. Отначало не му стана приятно, че трябва да мие толкова много посуда, на всичкото отгоре му беше за първи път. В дома си имаше миялна машина, когато живееше с майка си, винаги тя миеше, а сега трябваше той да го прави. Замисли се за нея. Дали не трябваше да й се обади по някакъв начин да й каже къде. Сигурно тук имаше телефон, още не беше питал, но не можеше да няма. Но се успокои, че тя никога не се притесняваше за него, така че не беше нужно да я уведомява къде е и какво прави. Докато мислеше за майка си и телефона, неусетно успя да измие купите и лъжиците. Не се измори и даже му стана приятно, че е свършил нещо полезно.
Излезе на двора при Гавраил.
— Готово, свърших с миенето — доволно го уведоми Борис.
— Много добре, сега можеш да изметеш двора.
— Целия?!
— Да, защо?
— Много е голям! Няма да свърша до довечера.
— Тогава най-добре е да започваш — усмихна се монахът и му подаде метлата с дълга дръжка.
Борис се зае със задачата си с усърдие. Първо напръска част от двора с вода, за да не вдига прахоляк, и започна да мете, като вървеше от каменния зид навътре към центъра, където се намираше църквата. След час спря, за да пие вода. Потърси с поглед Гавраил, но не го видя и продължи с метенето.
За Борис този следобед се оказа особено полезен. Непонятно дори за самия него, но метенето, вместо да го изнервя, го успокояваше. Пръскаше каменните плочи с вода и след това ги метеше старателно. От многото работа не му остана време да мисли за себе си и да се самосъжалява. Не изпитваше нужда и от антидепресантите. Вече не му се виеше свят.
На няколко пъти погледна към входа на църквата и се зачуди дали да не влезе вътре да поразгледа, беше му любопитно, но се отказа. Не вярваше в Бог и не мислеше, че паленето на свещи ще му помогне по някакъв начин. Добре че Гавраил не му досаждаше с църковни разговори и непонятни за него теми. Беше му благодарен, че му даде подслон и храна, което на този етап от живота му беше напълно достатъчно. Само като си помислеше, че вчера вечерта можеше да прескочи решетката на язовира и да скочи. Вече можеше да е приключил със себе си…
Борис мете няколко часа и пот се лееше от челото му. Но не се отказваше. Спираше, колкото да се избърше с ръка и да пие вода, и продължаваше. За човек, който беше прекарал последните десет години от живота си в петзвезден лукс и разточително харчене на пари, се справяше доста добре с метлата. Ако забележеше, че някъде е пропуснал прашинка, връщаше се и я измиташе бързо. Искаше да докаже на себе си, че може да се справи и с тази работа толкова добре, колкото с ръководенето на ресторантите. Е, да си метач не беше същото като да си шеф, но Борис не се поддаде на подобни мисли, минали набързо през главата му, и не развали настроението си. От време на време чуваше птиците, които пееха в гората зад високия зид на манастира, и им се наслаждаваше. Не си спомняше откога не беше чувал птици да пеят…