Вече се стъмваше. Гавраил изскочи зад него и му каза да приключва за днес, че утре сутрин ще има достатъчно време да продължи. Влязоха в магерницата. Гавраил включи печката, за да затопли зеленчуковата супа. Наряза хляб и сирене, сипа в две чаши вода и седна до Борис на един от столовете до кухненската маса.
— Изморен ли си?
— Сега, когато ме питаш, усещам умората, но докато бях на двора, не усещах нищо. Така се бях улисал в метенето, че нямах време да мисля.
— Много добре, сега ще се стопли супата, ще вечеряме и после ще си легнеш да почиваш. Днес имаше ли потискащи мисли?
— Не, нямах време да се сетя за проблемите от толкова много работа.
Монахът стана от стола, отиде до печката, изключи я и дръпна тенджерата със супата настрани от котлона. Сипа в две купи и ги сложи на масата. Двамата вечеряха сами, майсторите си бяха тръгнали, без Борис да ги забележи. Когато приключиха с вечерята, той стана и изми чиниите и лъжиците. Забърса масата и попита Гавраил, който го наблюдаваше:
— Ще ми дадеш ли някакви чисти дрехи? Искам да се изкъпя и да се преоблека.
— Ще ти дам. В манастира хората често оставят дрехи, които вече не носят. Ще видя какво ще ти стане. А твоите можеш да изпереш в банята и да ги простреш да изсъхнат. На втория етаж има опънати въжета — ще ги видиш. Ще ти дам и четка и паста за зъби. Ако имаш нужда от още нещо, кажи?
— Всъщност… мога ли да остана в манастира и утре?
— Казах ти и преди, че можеш да останеш колкото искаш. Сутрин аз ставам в пет часа, чета един час молитви в църквата и в шест ще те чакам в магерницата. Ще закусим и ще се заемем с приготвянето на обяда. Когато свършим с него, ще довършиш метенето на другата част от двора.
— Добре — съгласи се Борис.
После изчака монахът да му донесе чистите дрехи, изкъпа се, облече се, изпра своите и ги простря на въжетата пред стаята, в която спеше. Погледна към двора и видя Гавраил да седи на хладнина на пейката пред магерницата. Слезе по стълбите, решен да му благодари за всичко.
— Мога ли да поседна при теб за малко?
— Да, разбира се, има ли нещо?
— Искам да ти благодаря.
— Няма за какво — отвърна му монахът и благо се усмихна.
— Има, за много неща. Първо за вчера. Не знам как и откъде се появи, но когато дойде, точно мислех да скоча и да сложа край на живота си.
— Това е грях.
— Аз не го виждам по този начин. В безизходица съм и няма друг път за мен.
— Нелечимо болен ли си?
— Не, защо?
— Само тогава няма изход. Всичко друго се оправя.
— За мен няма. Останах без работа, без пари. Кризата ме удари много лошо. Паднах. Не мога да намеря начин да се изправя и да продължа, разбираш ли?
— Не. Не те разбирам. Здрав, прав мъж, нямаш право да се отказваш от живота, който ти е дал Бог.
— И вчера ти казах — не вярвам в него. Ако го имаше, нямаше да ме изостави.
— Защо мислиш, че той те е изоставил?
— Не знаеш нищо за моя живот, затова така говориш.
— Добре, разкажи ми, какво ти се случи?
— Първо бях бедно момче, работех в едно кафене. Живеехме много зле цялото семейство. После срещнах един приятел от детството, беше му провървяло, спечелил много пари и му трябваше човек, който да му разработи ресторанти и барове. И аз станах този човек. Направих едни от най-известните и посещавани заведения в София. Живеех в лукс, нищо материално не ми липсваше. Ожених се, но не бях щастлив. Разведох се, дъщеря ми остана при бившата ми жена, плащах й издръжка, виждах я, когато можех, само тя ми беше някакво щастие в живота. Но после кризата дойде и всичко свърши. Фалирах! Останах без пари, без нищо…
— Това ли било?
— Малко ли е?
— Не е нищо страшно.
— Не мога да си намеря работа, нямам пари. Приятелите ми изчезнаха, няма кой да ми подаде ръка.
— Не е така! Аз ти подадох. Ето, доведох те в манастира. Имаш подслон и храна, в момента нищо друго не ти трябва.
Борис замълча и се замисли. Гавраил беше прав. В момента нищо друго не му трябваше. А монахът продължи: