— Трябва да знаеш, че Господ има планове за всеки един от нас. Не знаеш какъв е планът му за теб. Ти можеш да гледаш на ситуацията като на криза, а той да ти отваря пътя за ново начало. И виждаш ли, не те е изоставил, защото когато ти е трябвал някой, се появих аз. Нали ти така каза, че съм се появил в много кризисен момент? Неведоми са пътищата Божии…
Борис продължаваше да мълчи и слушаше с интерес монаха. С думите и делата си той беше успял за много кратко време да спечели доверието му. В компанията му намираше спокойствието, което отдавна търсеше.
— А как се озова точно в онзи момент на Панчаревското езеро?
— Видял си къщата до езерото, нали? Трябва да си минал покрай нея…
— Да, точно оттам минах.
— В тази къща живее вдовица с тримата си синове. Отидох да им занеса дрехи от дарените в манастира. Животът им е много труден и винаги когато мога, помагам. Съдбата не е справедлива към тях и ги поставя пред много изпитания, но те минават с достойнство през тях. И знаеш ли, от няколко седмици се канех да отида да им занеса тези дрехи, но все изникваше някаква работа и отлагах. Ремонтът, отецът трябваше да пътува до София и оставах сам в манастира… Но явно е имало защо да отлагам… След като им оставих дрехите, се обърнах да си тръгвам и тогава те видях. Наблюдавах те няколко минути, защото се зачудих какво точно правиш. Оттам минават много хора. Откакто направиха туристическата пътека от другата страна на езерото, любителите на природата се увеличиха и има много хора. Но не бях виждал никого да стои като теб — побит камък в земята точно до желязната решетка. И понеже беше с гръб към мен и не знаех точно какво гледаш, без да помръдваш, реших, че е добра идея да се приближа да видя дали нямаш нужда от помощ. Колкото повече те приближавах, толкова повече в мен се зараждаше страх да не направиш някоя глупост. Защото имаше вид на човек, който е готов да скочи, да ме прощаваш за думите…
— Така беше, щях да скоча — призна си Борис. — Ако не се беше появил случайно и не ме беше спрял, сега нямаше да съм жив.
— А може би не е било случайно, че точно по същото време съм бил на това място…
— Тогава не го оценявах, бях дори гневен, че някой ми досажда и ми се бърка в плановете. Твърдо бях решил да скоча и да приключа с мъките си.
— Твоето не са мъки. Ако знаеш тук, в манастира, какви хора идват да измолят от Бог здраве за себе си и за децата си… Затова ти казвам, докато си здрав, всичко е наред, работа ще се намери, не се отчайвай.
— Пробвах при приятели, питах, но никой не ми даде работа. Единствено това искам — да получа шанс достойно да изкарвам парите си. Толкова много ли искам?
— Не.
— Аз разбирам, че не съм учил навремето, разбирам, че без диплома и без някакви умения нямам голям шанс за работа. А и на моите години късно е да се хващам да уча нещо…
— Никога не е късно за каквото и да е било.
— Много ми се иска да се върна отново в бизнеса със заведенията. Ако може някакво чудо да се случи… Не знам… — Борис сниши гласа си и като че ли говореше по-скоро на себе си. — Какво друго бих могъл да работя? Там ми е силата, чувствам се в свои води. Не че ти се хваля, но наистина бях най-добрият. И сега, докато говоря, усещам тръпката, еуфорията и задоволството от добре свършената работа. Ех, ако може това време да се върне, щях да съм много щастлив!
— Човек трябва да работи това, което го прави щастлив.
— Много бях щастлив в работата си. Да видя как си тръгва доволен клиент от заведенията ми беше най-голямата награда за мен. При мен са идвали най-големите звезди, политици, спортисти, абе който се сетиш. Не съм правил компромис нито с храната, нито с обслужването. Що персонал съм уволнил, докато направя перфектния екип… А пък как виках и им се карах, не ти е работа! — Борис се засмя силно. — Трябваше тогава да се запознаем! Да ме беше видял в най-добрата ми форма, а не сега, когато съм на дъното.
— Защо? Тези, които са били до теб, когато си бил на върха, доколкото разбирам, сега ги няма. Обърнали са ти гръб, не са ти подали ръка. Така че ти гледай кой остава до теб, когато паднеш, цени хората, които са до теб, когато си на дъното.
— Прав си…
— На всеки може да му се случи да е долу, не бива да се срамуваш от това. Не падането е важно, а как ще станеш…
— Но всички ме изоставиха!
— Всеки, който те изоставя, е бил в живота ти, за да те научи как да стоиш на собствените си два крака.
— Дали ще мога пак да си стъпя на краката?!
— Само от теб зависи. Сега върви да си лягаш, че утре ще те събудя рано, в шест часа, да знаеш. Ще имаме много работа, затова сега почивай.