— Благодаря ти за всичко и лека нощ.
— Спокойна нощ. И искам да ти кажа нещо, върху което да размишляваш преди да заспиш. Запомни го като моето правило номер едно: „Егото е източник на всички страдания.“
Борис стана от пейката и тръгна към стаята си. Какво искаше да каже монахът с това? Нима егото му беше виновно за всичко, което му се случи?! За фалита, за това, че остана без пари, а по-рано — и без жена и дете. Какво общо имаше егото му с факта че приятелите му изчезнаха, след като остана без пари?! Не, не беше съгласен! Но нямаше сили да разсъждава повече тази вечер. Беше толкова изморен, че щом легна, веднага заспа. Умората беше изгонила инсомнията.
19
На другия ден Борис се събуди от силно чукане по вратата:
— Шест часът е. Ставай — провикна се Гавраил от коридора.
— Да, добре идвам, идвам.
Седна в леглото и разтърка сънено очите си. Не помнеше откога не беше ставал толкова рано. Протегна се и се вдигна бавно, облече дрехите си и излезе от стаята. Намери монаха в магерницата. Мажеше препечени филии с мед.
— Добро утро! — поздрави го.
— Добро утро, наспа ли се? — попита го усмихнато Гавраил.
— Не. Трябва ми едно кафе, за да се събудя.
— Тук нямаме кафе. Но пък имаме ароматен чай от билките, които берем на полето. Ще ти хареса, пробвай го — каза му монахът и веднага му наля чай в голяма чаша.
— Не пия чай — недоволно каза Борис.
— Веднъж само да го опиташ, и ще забравиш за кафето.
Гавраил постави на масата двете чинии със закуската и двете големи порцеланови чаши, пълни с ароматен горещ чай. Борис взе своята и отпи предпазливо малка глътка. После взе филията си и започна да се храни. От време на време пиеше и от чая. Когато приключи със закуската си, чашата му беше празна. Гавраил забеляза, но нищо не каза и нищо не го попита. Стана от стола си и тръгна към мивката с чинията си в ръка.
— Аз ще измия, остави на мен — веднага предложи Борис.
— Добре, аз тогава ще отида до градината да набера зеленчуци, за да приготвим супата за обяда.
Следващият един час двамата мъже бяха заети в кухнята. Измиха свежите зеленчуци, нарязаха ги и ги изсипаха в голямата тенджера с вряща вода. На Борис на няколко пъти му се прииска да повдигне темата за правило № 1, но все не знаеше дали е подходящо сега да говорят за това. Чудеше се дали има още правила и кой ги е измислил. Реши да изчака по-подходящ момент, когато Гавраил ще е по-приказлив. Иначе правилото не излизаше от мислите му през цялото време.
Когато приключиха в магерницата, двамата излязоха на двора. Слънцето силно приличаше и не се виждаше нито едно облаче. Борис взе метлата и се зае с метенето, а Гавраил отиде в зеленчуковата градина. Не си говореха нищо, докато не стана време за обяд. Тогава двамата седнаха заедно на голямата маса в магерницата и се нахраниха с удоволствие. Борис изми чиниите и след това продължи да мете двора.
Харесваше му, че монахът не му задава лични въпроси и не го разпитва за живота му. Снощи сам прецени, че иска да му сподели накратко какво му се беше случило и беше доволен, че го направи. Но правилото на монаха не му излизаше от главата и взе да се изнервя. Чудеше се какво ли имаше предвид Гавраил. Дали не намекваше, че Борис има прекалено голямо его и то е причината за всичките му страдания? Възможно ли беше? Но какво знаеше монахът за живота му, че да си вади някакви генерални изводи?! Но пък, от друга страна, и бившата му жена в последния им телефонен разговор му каза нещо подобно…
После Борис се заслуша колко хубаво пеят птичките и забрави за проблемите. Привечер установи, че през последните часове не се беше сетил нито веднъж за собствените си драми. А това си беше истински рекорд. Няколко часа без самосъжаление! Май наистина физическият труд беше най-доброто лекарство срещу депресията…
Вечерта двамата с Гавраил хапнаха бавно и спокойно, без да разговарят. След като изми чиниите, Борис излезе пред магерницата и седна до монаха на пейката.
— Тази вечер има много звезди, виж — посочи му Гавраил с ръка.
Борис погледна към небето. Замисли се, че отдавна не беше намирал време и повод да вдигне глава нагоре и да погледа звездите. Последните десет години все бързаше за някъде, все имаше важна работа за вършене или парти, което не биваше да пропусне. А като дете често гледаше звездите. Случвало му се беше да види и падаща звезда и тогава си пожелаваше, като порасне, да стане богат. Е, стана, но за кратко. Не успя да задържи в живота си нито парите, нито жена си. Но вината не беше негова!
— За какво мислиш? — попита го монахът.