След още няколко дни в манастира се върна отец Атанасий. Борис каза на Гавраил, че иска да го кръстят. Направиха скромна церемония. После тримата вечеряха, без да разговарят.
Когато по-късно вечерта Борис си легна, дълго време не можа да заспи. Инсомнията се беше завърнала. Докато се въртеше върху твърдото легло, дълго мисли за сестра си, дъщеря си и майка си. Липсваха му и трите. Знаеше, че Даниела е на по-добро място. Нали така му беше казал монахът,? Но се чудеше дали от това място тя го вижда. Как ли щеше да реагира, ако видеше, че сега живее в манастир? Сигурно много щеше да се смее! Той, Борис, когото тя познаваше — неверникът, човекът на живота, изчукал едни от най-известните жени, изхарчил купища пари, за да си осигури лукс и удоволствия, спал в най-елитните хотели по света, сега се търкаляше в твърдото манастирско легло и цял ден превиваше гръб от работа! Да, наистина сестра му щеше хубавичко да се посмее, но на него не му пукаше. Беше свикнал с новия си живот и не се оплакваше. Беше спрял да се самосъжалява и нямаше търпение да обиколи онези десет чудотворни места, на които се сбъдват желания. Докато се питаше кои ли са тези места и кога ще му ги каже монахът, Борис заспа.
На другата сутрин, когато чу силното чукане по вратата, едва отвори очи. Имаше чувството, че току-що е заспал, а вече му се налагаше да става. А уж вече беше свикнал с порядките в манастира…
— Благодарен съм — прокашля се Борис и продължи: — Чудех се кога ще мога да тръгна към чудотворните места?
— Когато си готов.
— Е, кога ще е това?
— Нали вече ти казах — сам ще разбереш.
Борис за пореден път се зачуди как ли ще разбере, трябваше да усети нещо ли? Или да получи знак, макар че не разбираше нищо от знаци. Привърши с рязането на лука и го изсипа в тенджерата. Гавраил го наблюдаваше загрижено, но не му задаваше въпроси. Реши обаче да му разкаже една притча, за да го окуражи.
— Искам да ти разкажа една африканска притча, мисля, че ще ти хареса.
— Ти наистина си странен монах. Винаги съм мислил, че монасите цитират само Библията, а ти имаш правила за щастлив живот, разказваш ми притчи… Добре, давай да я чуем — съгласи се Борис и сложи сол в тенджерата с бобената чорба.
— Имало едно време един крал. Той имал мъдър приятел, с когото се познавал от много години. Приятелят на краля имал навик каквото и да се случи в живота — добро или лошо, — винаги да казва: „Това е добре“. Един ден кралят и свитата му отишли на лов, с тях бил и приятелят му. Той обикновено приготвял и почиствал оръжията. Но този път нещо се объркало с пушката на краля. Когато той се прицелил в една птица и стрелял, пушката гръмнала настрани и отнесла палеца на дясната му ръка. Приятелят видял какво се е случило и както обикновено казал: „Това е добре“. Кралят се разгневил и започнал да крещи, че това не е добре. Ядосал се и наредил да затворят приятеля му. След година, когато кралят отново бил на лов, попаднал в много опасна гориста местност, където го нападнали канибали. Те го хванали и завързали. Запалили голям огън, донесли дълъг кол и го завързали за него. Точно когато го доближили до огъня обаче, един от тях забелязал, че палецът на ръката му липсва. А те имали поверие, че никога не бива да ядат човек, на когото липсва някаква част от тялото. И така отвързали краля и го освободили. Когато се прибрал, той се замислил за случилото се и за приятеля си, който вече цяла година гниел в затвора по негово нареждане. Веднага наредил да го освободят и да го доведат при него. Щом го видял, му казал, че е бил прав, когато по време на онзи лов пушката му откъснала палеца и тоя заявил, че това е добре. И му разказал премеждието си с канибалите. А после му поискал прошка, че го е тикнал в затвора. Приятелят му обаче и на това отговорил: „Това е добре!“ Кралят се изненадал много как може да е добре да изкара цяла година в затвора. И тогава мъдрият приятел му отговорил: „Ако не бях в затвора, щях да бъда заедно с теб при канибалите.“
— Едно събитие днес, ако го виждаш като лошо, ще мине време и ще разбереш, че ти се е случило за твое добро. Затова не трябва да се дават определения като добро и лошо, защото никога не знаеш каква е крайната цел на Бог.
— По тази логика това, че останах без заведенията, трябва да ме е спасило от нещо лошо. Можело е да стане нещо там. И сега трябва да чакам хубавото, което предстои, така ли?
— Трябва сам да програмираш мозъка си да мисли, че винаги най-доброто предстои.
— Много ще ми е трудно. По друг начин съм свикнал да мисля от малък. Как да променя нещо, което е свикнало да работи по един начин четиридесет години? Снощи от дълго време насам за първи път се сетих за сестра ми, дъщеря ми и майка ми. Улисан в собствените си мисли и проблеми не се бях сещал за тях. Липсват ми. Липсва ми домът, макар че аз нямам свой дом.
— „Твоят дом е там, където твоите мисли са спокойни.“ Това е правило номер шест.
— Значи аз досега не съм имал истински дом! Никъде не са били спокойни мислите ми. Първо живеех бедно в дома на родителите си и мислите ми бяха заети само с това как да стана богат. После направих пари, ожених се и пак не бях щастлив, постоянно се карахме с жена ми. Разведох се и заживях сам, имах хубав апартамент и най-красивите жени, но пак не бях спокоен и щастлив. Защо става така?!
— Това трябва сам да си изясниш.
— Вече наистина почвам да си мисля, че тази криза ми дойде като по поръчка. Взе ми всичко, защото не бях благодарен и щастлив. Сега, когато нямам нищо, започнах да оценявам какво съм имал.
— Пак ще имаш.
— Откъде си толкова сигурен? Има дни, в които много се отчайвам, казвам си, че съм на дъното и няма никога да изплувам нагоре. Та аз нямам дори собствени дрехи! Ходя с такива, които са непотребни на хората и са ги оставили в манастира! А преди знаеш ли какви дрехи имах, бях много суетен! Ако ти кажа само на месец какви пари харчех за маркови дрехи, лошо ще ти стане! А по жени колко съм изхарчил — купувал съм им всичко, да им се докажа, че мога! А по заведенията колко пари съм оставил, винаги съм поръчвал най-скъпото!
Гавраил не каза нищо. Остави думите на Борис да отекнат в тишината и той сам да се замисли над споделеното. А Борис разбърка бобената чорба, опита я и изключи котлона.
— Готова е — като на себе си каза той и погледна към монаха, който го наблюдаваше. После добави: — Май съм станал голям мрънкалник, само се оплаквам!
— Време е да изметеш двора — усмихна му се благо Гавраил и двамата излязоха от магерницата.
Докато работеше на двора, Борис имаше много време да размишлява. За първи път бе останал без телефон, телевизор и интернет. Като нямаше какво друго да занимава мозъка му, мислеше за живота и постъпките си. Дори започна да се чуди на себе си как преди е отделял толкова много от времето си, за да чете спортните сайтове и да води безсмислени разговори по телефона. Сега го отчиташе като пълна загуба, но тогава не мислеше така. Спомни си например колко пъти бившата му жена го беше молила да поговорят, да й обърне внимание, а той я отрязваше и й казваше, че няма време, защото четеше спортни новини. Сякаш това беше особено важно! Ето, сега виждаше, че чудесно може да се живее без телевизор, без интернет и без телефон!