— Трябва сам да програмираш мозъка си да мисли, че винаги най-доброто предстои.
— Много ще ми е трудно. По друг начин съм свикнал да мисля от малък. Как да променя нещо, което е свикнало да работи по един начин четиридесет години? Снощи от дълго време насам за първи път се сетих за сестра ми, дъщеря ми и майка ми. Улисан в собствените си мисли и проблеми не се бях сещал за тях. Липсват ми. Липсва ми домът, макар че аз нямам свой дом.
— „Твоят дом е там, където твоите мисли са спокойни.“ Това е правило номер шест.
— Значи аз досега не съм имал истински дом! Никъде не са били спокойни мислите ми. Първо живеех бедно в дома на родителите си и мислите ми бяха заети само с това как да стана богат. После направих пари, ожених се и пак не бях щастлив, постоянно се карахме с жена ми. Разведох се и заживях сам, имах хубав апартамент и най-красивите жени, но пак не бях спокоен и щастлив. Защо става така?!
— Това трябва сам да си изясниш.
— Вече наистина почвам да си мисля, че тази криза ми дойде като по поръчка. Взе ми всичко, защото не бях благодарен и щастлив. Сега, когато нямам нищо, започнах да оценявам какво съм имал.
— Пак ще имаш.
— Откъде си толкова сигурен? Има дни, в които много се отчайвам, казвам си, че съм на дъното и няма никога да изплувам нагоре. Та аз нямам дори собствени дрехи! Ходя с такива, които са непотребни на хората и са ги оставили в манастира! А преди знаеш ли какви дрехи имах, бях много суетен! Ако ти кажа само на месец какви пари харчех за маркови дрехи, лошо ще ти стане! А по жени колко съм изхарчил — купувал съм им всичко, да им се докажа, че мога! А по заведенията колко пари съм оставил, винаги съм поръчвал най-скъпото!
Гавраил не каза нищо. Остави думите на Борис да отекнат в тишината и той сам да се замисли над споделеното. А Борис разбърка бобената чорба, опита я и изключи котлона.
— Готова е — като на себе си каза той и погледна към монаха, който го наблюдаваше. После добави: — Май съм станал голям мрънкалник, само се оплаквам!
— Време е да изметеш двора — усмихна му се благо Гавраил и двамата излязоха от магерницата.
Докато работеше на двора, Борис имаше много време да размишлява. За първи път бе останал без телефон, телевизор и интернет. Като нямаше какво друго да занимава мозъка му, мислеше за живота и постъпките си. Дори започна да се чуди на себе си как преди е отделял толкова много от времето си, за да чете спортните сайтове и да води безсмислени разговори по телефона. Сега го отчиташе като пълна загуба, но тогава не мислеше така. Спомни си например колко пъти бившата му жена го беше молила да поговорят, да й обърне внимание, а той я отрязваше и й казваше, че няма време, защото четеше спортни новини. Сякаш това беше особено важно! Ето, сега виждаше, че чудесно може да се живее без телевизор, без интернет и без телефон!
22
Първите дни на септември бяха много горещи. Борис и Гавраил продължаваха традицията си след вечеря да сядат на хладнина на пейката до магерницата и да разговарят.
И тази вечер двамата си почиваха и слушаха песента на щурците. Борис реши, че най-после е дошъл моментът да му сподели и тайната на семейството си, от която се срамуваше. Започна от далеко:
— Знаеш целия ми живот. За това време, което прекарах в манастира, вече си чул за всичките ми успехи и неуспехи.
— Да. Мисля си, че разговорите ни ти помагат да си изясниш кой си бил и какъв искаш да станеш — каза монахът и поглади брадата си.
— Така е, много съм ти благодарен.
— Няма за какво.
— Не, има. Ако не беше минал тогава покрай езерото, днес нямаше да съм жив.
— Такава е била Божията воля.
Борис замълча. Беше му изключително трудно да продължи. Търсеше думите, с които да започне историята на сестра си.
— Има нещо обаче, което досега не посмях да ти разкажа, защото се срамувам.
— Защо се срамуваш, какво си направил?
— Това е нещо, което не съм направил аз, но остави петно на семейството ни — Борис говореше бавно и гледаше обувките си.
Гавраил мълчеше, дори щурците не се чуваха в този момент. Беше паднал мрак и само звездите на небето бяха немият свидетел на вътрешната борба на Борис.
— Как да ти кажа? Случи се това, че сестра ми се самоуби. Знам, че това е голям грях. Знам, че семейството на самоубиец е заклеймено, и затова не исках да ти споделям досега. Но ето че реших да ти кажа и последното нещо, което ми тежеше и ме измъчваше. Чувствам вина…
Монахът продължаваше да мълчи и бавно приглаждаше брадата си. Борис вдигна поглед към звездите, погледа ги малко, за да събере кураж, и после развълнувано продължи.