— Аз бях вкъщи. Излязох за няколко часа, за да се видя с приятел, и я оставих сама. Тогава го е направила. Изпитвам вина, че излязох, че не бях до нея, че не направих достатъчно, че не положих всички грижи, които бяха нужни. Вината ме стиска за гърлото и понякога ме задушава. Често си мисля, че ако имах пари, щях да я излекувам. Мисля си го, макар че лекарят й многократно ми е казвал, че тя никога няма да стане от инвалидната количка и никога няма да проходи. Знаеш ли, пребиха я и я изнасилиха. Затова беше парализирана.
Борис най-после беше събрал смелост да разкаже какво се беше случило със сестра му. След като го направи, изпита облекчение. Сякаш се освободи от спомена, който го ядеше отвътре. Погледна плахо към монаха и го попита:
— Няма ли да ме упрекнеш? Или пък нея? Знам, че за църквата самоубийството е грях.
— В нейния случай не е.
— Така ли, защо? — изненада се искрено Борис.
— Защото е била в безнадеждно здравословно състояние и не е искала да ви е в тежест. Сестра ти е била много силен човек, само силен човек може да сложи сам край на живота си. Знам, че християнството не тълкува така акта на самоубийството, но както каза, аз съм странен монах — отговори Гавраил и се усмихна.
Сълзи се търкулнаха по бузите на Борис. Въздъхна облекчено. Не беше очаквал тези думи от монаха, но му повярва. От самото начало му имаше доверие. Олекна му на душата. Беше доволен от решението си да сподели какво е направила Даниела. После си поплака тихо, а Гавраил седеше до него на пейката. След малко сложи ръка на рамото му и му каза тихо:
— Време е да лягаме. Утре отново ще ставаме рано.
— Благодаря ти за думите и за разбирането.
— Няма за какво да ми благодариш.
Борис отиде в стаята си и седна на леглото. Вече се беше разкрил напълно пред Гавраил. Душата му беше спокойна. Винаги щеше да е благодарен на съдбата или на Господ, или на който и да ги беше срещнал и запознал. Съблече дрехите и си легна. Заспа веднага. На сутринта се събуди свеж и отпочинал. Стана и се протегна, вдигна високо двете си ръце нагоре и се изправи на пръстите на краката си. Облече се, изми си зъбите и излезе на двора. Сутринта беше хладна. Гавраил точно излизаше от църквата.
— Добро утро!
— Добро утро! Виждам, че днес си в добро настроение!
— Да! Искам да поговорим.
— Ела в магерницата да закусим и ще ми кажеш каквото има — предложи монахът и тръгна през двора.
Борис го последва. Заедно приготвиха препечените филийки с мед и билковия чай. Седнаха около масата и Борис започна:
— Готов съм да тръгна на пътуването до чудотворните места.
— Чудесно — отвърна монахът и отпи от чая.
— Само това ли ще кажеш?
— Щом се чувстваш готов, това е най-важното.
— Кога мога да тръгна?
— Днес.
— Още днес ли? — малко разколебано попита Борис. — Ами добре…
— Да не се откажеш сега?
— Хем искам да тръгна, хем неизвестното ме плаши. Не] знам къде отивам и дали ще се справя.
— Ако желанието ти е силно, трябва да се справиш.
— Силно е! Искам да си върна предишния живот. Живот, който, докато имах, не оценявах. Но след като го изгубих, разбрах колко неблагодарен съм бил. Казвал си ми само, че ще посетя десет чудотворни места в България, на които се сбъдват желания, но не си ми казал кои са тези места и къде се намират.
— Ще тръгнеш от София и ще завършиш в Русе. По пътя си ще минеш през Земен, Петрич, Златолист, Мезек и още няколко места. Ще ти напиша на един лист градовете и селата и какво трябва да търсиш там.
— Благодаря ти.
— Няма за какво. Ще ти дам мои лични средства — двеста лева. Бих ти дал и повече, но нямам тази възможност. Ще трябва да пътуваш на стоп и да молиш добри хора за помощ, защото парите няма да ти стигнат.
— Благодаря ти! Когато имам пари, веднага ще ти ги върна.
— Знам. Ще ти дам и една чанта, да си сложиш вътре някои дрехи от тези, които носиш тук. Пътуването не е кратко и ще трябва да се справяш с всякакви условия. И накрая да те попитам — искаш ли да звъннеш на някого по телефона, преди да тръгнеш? Доста време си тук, а не си питал за телефон?
Борис се замисли. Досега не беше изпитвал нужда да говори с никого от външния свят. Зад манастирските стени се чувстваше защитен и не му беше необходимо нищо и никой отвън. Стана от стола и започна да събира от масата приборите от закуската. Изми чашите и чиниите и все още не можеше да реши дали да се обади на майка си, или пък на бившата си жена, за да чуе дъщеря си…
— Колебаеш се дали да се обадиш ли? — попита го монахът,
— Да, чудя се дали има смисъл да се обадя на майка ми. Никога не е била близка с мен и със сестра ми. Винаги се е държала студено и дистанцирано. Понякога съм се чудел защо е такава и не съм намирал оправдание за поведението й. След като почина баща ни, веднъж сподели, че не е била щастлива с него, пиел и я биел. Може би си го е изкарвала на нас, не знам…