— Знам. Не мисли за тези работи сега.
— Не, наистина, това ще е първата ми задача — да ти върна всичко. Толкова много направи за мен…
— Добре, отивай да се подготвиш в стаята си.
Борис взе парите и сгънатия списък и се качи на втория етаж. Сложи малко дрехи в пътната чанта, която му беше дал монахът. Погледна към твърдото си легло за последен път и като на лента през ума му минаха всички мисли и терзания, които беше изстрадал… Обърна се и излезе на двора, където го чакаше Гавраил.
— Готов ли си?
— Така мисля!
— Добре! Желая ти успешно пътуване и когато се върнеш, ела да се видим, ако имаш възможност.
— Разбира се! Цял живот ще съм ти благодарен, че ме подслони в манастира, когато не знаех кой съм и накъде да поема.
— Няма за какво да ми благодариш. И преди да се сбогуваме, искам да ти кажа и последното правило — номер седем: „Изкушението да се предадеш ще е най-голямо точно преди победата.“
— Навреме ми го казваш, малко ме е страх къде тръгвам и какво ще се случи.
— Защо?
— Колебая се дали ще се справя. Нямам пари, нито кола, чудя се как ще пътувам и къде изобщо съм тръгнал. Ще имам ли сили да измина целия този път и да посрещна всички изненади, които може да ми поднесе той…
— Тръгваш с добри намерения, Бог ще ти помогне!
— Дано, дано да се справя! Знам, че няма кой да ми помогне, всичко е в моите ръце! Става ми малко мъчно за мен самия… Толкова е зле положението ми, че взимам пари от монах, за да тръгна на път.
— Не падай духом! Помни, че дори когато всичко изглежда изгубено, съдбата ни прави неочаквани подаръци!
— Така ли мислиш?
— Да. На гърба на списъка с чудотворните места съм ти написал молитвата „Отче наш“, видя ли я?
— Не съм отварял листа, направо го прибрах.
— Извади го, виж дали ми разчиташ и прочети молитвата. Борис бръкна в джоба си, извади листа, изкашля се и притеснено зачете на глас:
— Отче наш, Който си на небесата!
Да се свети Твоето име,
да дойде Твоето царство,
да бъде Твоята воля,
както на небето, тъй и на земята;
насъщния ни хляб дай ни и днес,
и прости нам дълговете ни,
както ние прощаваме на нашите длъжници,
и не веди нас в изкушение,
но избави ни от лукавия;
защото Твое е царството,
и силата, и славата вовеки.
Амин.
Когато Борис приключи, Гавраил се прекръсти и му каза:
— Чети си я винаги, когато ти е трудно! Ще ти дава сили и спокойствие. Малко хора знаят тази молитва, а тя е особено важна за всеки един от нас. Най-добре я научи наизуст…
— Благодаря ти за всичко!
Двамата се прегърнаха приятелски. Отец Атанасий отново го нямаше в манастира и с него не можеше да се сбогува, затова Борис се обърна, прекоси двора и премина през манастирската порта със свито сърце. Осъзнаваше, че тръгва на най-важното пътуване в живота си. Пое с бързи крачки по пътеката към главния път, откъдето взе автобус номер едно за София.
23
Първото място, от което започваше поклонническото пътуване по десетте чудотворни места, беше руската църква „Свети Николай Чудотворец“ в столицата. Борис много добре знаеше къде се намира. В центъра, на жълтите павета, на кръстовището на Военния клуб и градинката на „Кристал“. Беше я виждал от колата, когато минаваше почти всеки ден оттам, но не беше влизал. По указанията на монаха сега трябваше да влезе не в самата църква, а да намери криптата на храма, в който беше гробът на архиепископ Серафим, смятан за чудотворец.
Постоя малко пред красивата църква, изградена в руски стил, и огледа хората с угрижени лица, които минаваха покрай него на излизане. Направи му впечатление, че всички слизат по едни стълбички под земята. Натам тръгна и той. Слезе по стълбите и видя вляво малко църковно магазинче, а по-навътре маси, на които седяха хора и пишеха нещо. Попита възрастната жена от църковното магазинче какво се прави тук и тя се зае тихо да му обяснява.
— Трябва да напишеш на един от празните листове, оставени на масите, своето желание и после да го сложиш на гроба на Серафим.
— Защо да го пиша? — изненада се Борис.
— Това е било желанието на дядо владика. Тук всички го наричат дядо. Той така е обещал приживе — че ще откликне на всяка молба, за която хората идват тук, но само ако е написана — обясни му търпеливо жената.
— И какво точно да правя сега?
— Първо пишеш молитвено писмо. За това са белите листове и моливите на масите. Сядаш спокойно на един стол и без да бързаш, си изливаш душата. Споделяш всичко, което искаш да ти се случи, и след това влизаш най-навътре в криптата, където е гробът. Там ще видиш кутия с отвор отгоре и ще пъхнеш писмото. Разбра ли?