Зачуди се дали да не влезе в ресторанта и да поговори с приятеля си, но бързо осъзна, че в този окаян вид никой нямаше да го пусне вътре. Освен това, ако Вовата искаше да говори с него, имаше възможност да го направи веднага, след като се беше прибрал от Москва. Затова с наведена глава продължи пътя си.
Стигна пеша до Околовръстното и започна да маха на преминаващите коли. Спряха няколко, но нито една не отиваше в неговата посока. Когато взе да се отчайва, че късметът днес не е на негова страна, спря едно ауди и мъжът му каза, че пътува за Радомир. Можел да слезе там и оттам щяло да му е по-лесно да хване друга кола за Земен. Качи се при него и обсъдиха времето и спорта. На Борис му беше приятно да чуе футболни новини, защото последните месеци не знаеше какво се случва. Освен това темите за „Левски“ и ЦСКА винаги бяха актуални.
Малко преди Радомир Борис слезе от колата в много добро настроение и благодари на шофьора. Веднага вдигна палец на пътя, с надеждата някой да е в посока Земен, един от най-малките градове в България, както беше разбрал. Скоро късметът му проработи и младо семейство го качи в стария си фиат. По пътя се разговориха и той им каза, че отива в манастира. Те му отговориха, че знаят къде се намира и ще го оставят точно там.
Борис нямаше представа какво ще завари и къде ще пренощува.
В четири следобед семейство го остави пред портите на манастира. Борис прекрачи плахо и влезе в малко спретнато дворче, потънало в цветя.
— Добре сте дошъл, аз съм Ваня — посрещна го приветлива жена на средна възраст.
— Добре заварил.
— Да разгледате манастира ли сте дошъл?
— Да.
— Аз съм екскурзоводката тук. Да ви предупредя още в началото, че манастирът не е действащ, превърнат е в музей.
— Чудесно, ще разгледам всичко. Ще ме разведете ли? — Но Борис си мислеше единствено за олтара в църквата, защото беше прочел в указанията на монаха, че трябва да постави лявата си ръка върху него, защото той сбъдвал желанията.
— Да, елате. Църквата ни е обявена за паметник на българската архитектура и живопис, а Земенският манастир — за национален музей, който е филиал на Националния исторически музей — обясни гордо жената и го поведе през двора.
— А монаси живеят ли тук?
— В момента не живеят, защо?
— Аз живях до днес при един монах в Кокалянския манастир.
— О, и вие ли сте монах?
— Не. Но монахът, при когото живях, ми помагаше, научи ме на много неща. Днес сутринта напуснах манастира и тръгнах да обиколя някои чудотворни места из България.
— Това е много интересно. Поклонническо пътуване ли правите? За първи път чувам някой да пътува по чудотворните места. Аз дори не ги знам и кои са… — усмихна се чистосърдечно жената.
— Мога да ви ги кажа.
— Чудесно. После ще си ги запиша. А вие откъде сте?
— От София, защо?
— С кола ли сте, не виждам паркирана кола отпред на паркинга? Как ще пътувате? Имате ли къде да спите довечера?
— Нямам кола, пътувам на стоп. Не знам и къде ще спя, но не посмях да попитам дали тук може да се пренощува.
— Имаме стаи в двете пристройки. Можете да пренощувате.
— Колко ще струва?
— Нищо.
— Мога да свърша някаква работа в градината или в кухнята — предложи веднага Борис.
— Ще видим. Спокойно. Влезте сега да разгледате църквата — каза му жената и го остави сам.
Борис влезе в църквата и веднага видя под купола каменния олтар, който търсеше. Бързо отиде до него и постави лявата си ръка отгоре. Затвори очите си и каза наум желанието си. Точно отдръпна ръката и отвори очите си и жената влезе в църквата.
— Разгледахте ли църквата?
— Да, много ми хареса — излъга Борис, не беше имал време да види нищо друго освен олтара.
— Църквата ни „Свети Йоан Богослов“ е символ на монументалната живопис от Българското средновековие и е единствената у нас с кубична форма. Голям интерес сред посетителите предизвиква куполът, който е вписан в квадрат. Някои изследователи определят това като знак за уникалната архитектурна форма на църквата. Една от теориите е, че богомилите почитали това място и пазели в него знака на българина — единствения символ, който може да обедини религиите по света.