Като чу това, Борис се зачуди дали не е объркал църквата. Не беше чувал изобщо някъде да има такива икони и това го смути.
— Как така светец с глава на кон?
— Сестрата на светеца се влюбила в него и той, за да я отблъсне, помолил да бъде обезобразен.
— Странна работа…
— Най-голямата ни гордост е иконата на Исус Христос, която е сложена точно над олтара. Ако я гледате по-продължително, ще забележите как примигва с клепачи.
— Добре, задължително ще го направя. А има ли в църквата плоча с орел? — реши да попита Борис.
— Да, намира се точно под купола тази плоча с двуглавия орел! Тя е много специална — вярват, че ако човек застане върху нея, ще се излекува и ще се сбъднат всичките му желания! — каза уверено мъжът.
— Дали е истина?
— Да! Абсолютно. На тази плоча е заставала и самата Преподобна Стойна, когато се молила в църквата. Преданията разказват, че докато се молила, тя не се допирала до земята, а се носила поне метър над плочата. Един мъж станал свидетел на това, но тя го помолила до смъртта й да не разказва на никого какво е видял.
— Затова ли плочата се смята за чудотворна?
— Сигурно, аз не ги разбирам много тези работи с чудесата. Знам, че идват хора специално да се помолят, но всеки бърза, зает с грижите си. Не съм имал време да говоря с някого дали е видял помощ.
— А какво символизира двуглавият орел?
— Това е гербът на Цариградската патриаршия.
— Значи плочата все пак е специална?
— Цялото място е специално. Преподобна Стойна е живяла на втория етаж на църквата, в малка стаичка. Възрастните хора в селото разказват, че тя многократно напускала тялото си и била мъртва в продължение на дни, а после изведнъж ставала и започвала да разказва чудати истории. Сега всеки може да влезе в стаята, където е живяла. Там има специална тетрадка, където можеш да запишеш желанието си.
— Значи в църквата наистина се сбъдват желания?
— Така казват. Аз не смея да си призная, но също понякога влизам вътре и стъпвам на плочата. Моля се за здраве и за добра реколта. Засега не мога да се оплача и от двете. Ето, пристигнахме.
— Много ви благодаря, че ме докарахте.
— Няма за какво! Дано да се сбъднат желанията ви.
— Дано — каза Борис и слезе от колата.
Влезе в двора на църквата „Свети Георги“ и първото нещо, което видя, беше голямо вековно дърво. Явор. Близо до него забеляза и гроба на Преподобна Стойна. Постоя малко пред мраморната плоча, прекръсти се и влезе в църквата. Разгледа иконите, за които му беше разказал мъжът, а после видя плочата на пода, точно под купола, и стъпи върху нея. Каза с надежда наум желанието си, прекръсти се и излезе от църквата.
Смрачаваше се, когато излезе от селото и тръгна пеша към главния път. Надяваше се там да спре кола, която да го закара до Рилския манастир. Вървя няколко часа в тъмното, докато излезе на пътя. Ням свидетел на скитането му бяха звездите и бездомните псета, заспали по синорите. Мрачната обстановка и мислите в главата накараха Борис да се почувства сам като куче тази нощ. Нямаше си никого на този свят, някого, на когото да му пука за него. Искаше му се да има с кого да споделя преживяванията от пътуването. Да има на кого да се обади и да каже откъде минава и какво вижда, за какво мисли и какво чувства. След всички години на бурни страсти, приятели, жени, пари накрая се озова сам по средата на нищото! С чужди дрехи на гърба си и шепа пари назаем в джоба си. Разплака се от мъка. Позволи си да плаче на глас както никога досега. Докъде се беше докарал сам?! Докъде стигна — да обикаля пеша по непознати за него кътчета на България и да търси чудотворни места, за да измоли Бог да го отърве от проблемите! Седна на чантата си и даде воля на мъката си — крещя и проклина живота си. Знаеше, че освен кучетата няма кой друг да го чуе по това време и в тая тъмница. Идея нямаше, че е толкова чувствителен и емоционален. Кризата, която изживяваше последните месеци, извади наяве нови черти на характера му. И същевременно стана причина да познае най-тягостната самота и празнота.
Борис видя някакъв камък до краката си, взе го, изправи се и с все сила го запрати надалеко, все едно щеше да прогони с него лошия си късмет. Сякаш искаше да уцели своята мъка и да я разбие на хиляди парчета, за да изчезне веднъж завинаги. Но мъката се беше загнездила в сърцето му, не искаше да си тръгва… Колкото и да се опитваше да си втълпява, че всичко ще се подреди, че съветите на монаха ще му помогнат, че чудотворните места наистина съществуват, черните мисли също като нощта го притискаха отвсякъде.