Защо нямаше близки хора до себе си? С пари не успя да си купи любов и приятелство, получи само техни временни заместители. Обеща си, че един път да успее да си стъпи на краката и да преодолее тази криза, ще се държи по друг начин с хората. Щом искаше загрижени хора край себе си, хора, на които да бъде скъп, трябваше и той да се интересува от тях и от техните потребности.
Късно през нощта шофьор на камион спря на отбивката, на която беше излязъл да чака Борис, и го откара до Кочериново. Обясни му, че оттам лесно щял да намери транспорт до манастира. Мъжът не беше от приказливите, докато пътуваха, беше пуснал силно диска на една от новите звезди на фолка и си припяваше. Борис си спомни, че и тази певица беше чукал. Брутално. Бяха се надрусали една вечер в хотелска стая след нейно участие и се бяха размазали. Така се запознаха. Той беше впечатлен. Момичето беше готово на всичко, за да му се хареса. Тялото й беше стегнато, а секспозите, които умееше, явно бяха тренирани многократно. Задоволи го перфектно, а той спонсорира следващия й клип. Виждаха се около месец, после тя си хвана сериозно гадже. Така поне му обясни, когато го отряза. Защото сериозното гадже й подарило джип и й осигурило охрана. Не за да я пази от феновете, а за да му докладва къде ходи. Опитът му показваше, че връзка с фолкпевица беше трудно да се поддържа — тези момичета искаха много пари, бяха желани от много мъже и самочувствието им скачаше до небето. Затова рядко си позволяваше да се забърква с такива. А и като ги видеше без грим, често му се случваше да не ги познае…
Докато се друсаше в каросерията на камиона по разбитите пътища и слушаше песните на бивша любовница, Борис за първи път се сети, че отдавна не беше изпитвал желание за секс. Много отдавна. Откакто бяха започнали проблемите му. И откакто беше минал на антидепресанти. Дали хапчета бяха причината? Беше много потентен мъж и в най-добрите му години не минаваше и ден, без да чука. Такова дълго отсъствие на секс не му се беше случвало никога досега! Обичаше секса и жените и липсата им през последните месеци от живота му беше странна и необяснима.
Призори камионът го остави в Кочериново. Борис застана примирено на разклона за Рилския манастир, хвърли чантата си на земята и зачака да мине някоя кола. Докато пътуваха през нощта, на няколко пъти почти заспа. Толкова беше изморен, че едва държеше очите си отворени. Само силната чалга му попречи да се отпусне. Сега се подпираше на един пътен знак и оглеждаше пустото шосе. Забеляза как слънцето изгрява на хоризонта. Величествената гледка, на която се наслади с цялата си душа, му даде прилив на енергия и нова надежда. И осъзна, че вече беше започнал да забелязва и да харесва простичките неща — изгрева, нощното небе, звездите. Неща, които преди не му правеха впечатление, а сега му доставяха удоволствие.
След малко мина кола и спря на вдигнатия му палец. Борис бързо се настани на задната седалка и благодари на момчето и момичето, които пътуваха отпред.
— Много ви благодаря! Точно се чудех колко ли ще чакам! Значи и вие отивате до Рилския манастир? За първи път ли, защото аз досега не съм ходил?
— О, ние редовно ходим, тук живеем, близо ни е. Но днес е специален ден за нас и отиваме да запалим по една свещ за успеха на новото ни начинание! — отговори му момичето и допълни. — Аз се казвам Мира. А гаджето ми е Иван.
— Много ми е приятно, аз съм Борис. Какво започвате? — попита ги той, колкото да поддържа разговора.
— Отваряме наша собствена аптека! — ентусиазирано започна да разказва Мира. — Това ни беше мечта, докато следвахме в София! Много трудно ни беше, докато учехме, налагаше се да работим през цялото време. Но не се отказахме, заедно преминахме през много изпитания. През цялото време ни крепеше идеята, че един ден ще се върнем в Кочериново и ще си открием наша собствена аптека. И днес това ще се случи. Искаме да си запалим по една свещичка, да помолим свети Иван Рилски и Бог да ни помогнат в начинанието.
— Много хубаво! Желая ви успех! Знам колко е трудно с частния бизнес — усмихна се Борис.
— Аз малко се колебаех дали да рискуваме, но тя е много упорита и като си науми нещо, не се отказва — каза Иван. — Ние сме родени тук, тук сме израснали. Отидохме в София да учим и много ми се искаше да останем там, да се устроим. Но тя като каза, че не може да свикне с големия град и че не иска да живее на тоя шум и мръсотия… И се върнахме. Тя е шефът, каквото каже, това става.
— Не че съм шефът, но от малка ми е било мечта да си имам собствена аптека. В Кочериново има една, сега нашата ще е втората в града, дано да я разработим и да имаме клиенти. Взехме много хубаво помещение, на главната улица — „Свети Иван Рилски“ — е, приемам го като знак, че светецът ще ни помага.