Когато най-сетне пристигна в Бачковския манастир, попита отчето, което видя на двора, дали в манастира има стая, която може да наеме срещу заплащане. Свещеникът отначало му отказа, защото правели ремонт на сградата, но Борис предложи да свърши някаква работа само за да има къде да преспи през нощта. Дадоха му стая, а той измете двора и се зае да цепи дърва, които подреждаше старателно под манастирската стряха. След като приключи, изпра дрехите си, простря ги в задната част на манастира и се изкъпа. Недалеко имаше пешеходна алея с много сергии, магазинчета и заведения и отиде да си купи храна. Хапна на крак и когато вече се смрачаваше, се прибра в стаята си.
Легна уморен и се замисли колко трудно беше пътуването. През живота си не беше ходил толкова пеша и не беше спал на по-необичайни места. Замисли се как ли щеше да се справи с трудностите до края. Щеше ли да има сили да посети и десетте чудотворни места? Краката вече го боляха от толкова ходене. Гърбът също. Помисли си, че може да няма сили да завърши пътуването. Страхуваше се какво може да му се случи, ако изкараше още някоя и друга нощ на открито. Да го нападнат или да го оберат. Не че имаше какво да му вземат. Стари дрехи в чантата и малко пари в джоба. Но те и за малко убиваха. Сети се за правило № 2 на монаха: „Човек сам предизвиква неволите си чрез мисли и действия.“ Затова реши, че трябва да гледа по-ведро на всичко, което му се случваше. Надяваше се така пътуването да стане по-леко. Ето тази нощ имаше къде да преспи и беше вечерял. Това беше достатъчно за момента. Утре щеше да продължи с нови сили. Изморен, заспа бързо. Нямаше и следа от инсомнията.
На другата сутрин влезе в църквата, където според списъка на Гавраил се намираше чудотворната икона на Света Богородица. Посрещна го жената, която продаваше свещи. Борис си купи две. Реши да запали едната на мястото за умрелите — за душата на сестра си Даниела.
— Дошъл си да измолиш нещо от иконата, или просто да разгледаш църквата? — полюбопитства жената.
— Ами… да видя иконата…
— Тя е чудотворна! — с гордост каза тя.
— Да, и аз така чух.
— Знаеш ли, че според легендата, иконата сама показала чрез различни знамения, че иска да стои от дясната страна на портата на храма, за да вижда кой с каква душа влиза в него?
— Интересно… Каква е легендата?
— По време на турското робство иконата е била скрита в местността Клувията, където е намерена отново в началото на седемнайсети век и донесена в манастира… — Жената излезе от църковното магазинче, застана до Борис и разпалено му заобяснява: — Обаче изчезнала и отново била намерена на същото място в планината. Пак я върнали. И така — два пъти. Тогава един от монасите в манастира сънувал Света Богородица. Заръчала му образът й да бъде изложен в съборната църква на манастира, вдясно от централната врата, в отделен иконостас, с три стъпала пред него, за да посреща всеки нуждаещ се и да бъде винаги в храма. Затова казвам, че ни е много специална иконата. И има голяма сила.
— Ще ми я покажете ли?
— Да, ела. Изображението на Божията майка на нашата икона е „умиление“, облечено в сребърни и златни обкови. Легендата гласи, че тази икона е една от двадесетте икони в света, на които самата Пресвета Богородица е позирала. Най-вероятно ликът на Божията майка е нарисуван от евангелиста свети Лука, изографисал и първообраза на Христос. Ето я! — посочи гордо жената. — Сега те оставям сам. Стой колкото искаш, кажи и всичко, което ти е на душата.
Борис застана смирено пред иконата и започна наум с вяра да изрежда нещата, които искаше да му се случат. Постоя няколко минути, изкачи се по трите стъпала, допря ръката си до иконата и после се прекръсти.
А след това, без да бърза, отиде до мястото, където се палеха свещите. Горе остави свещта за себе си, а долу онази за Даниела. Вече знаеше, че сестра му е на едно по-добро място, и се помоли душата й да почива в мир.
Накрая излезе умиротворен от църквата, събра изсъхналите си дрехи от простора, прибра ги в пътната си чанта и напусна манастира.
Успя веднага да намери кола, която тръгваше от паркинга в посока Пловдив. Оттам се качи на друга, която го закара до Кърджали. Жената, която я караше, беше така добра да го остави точно пред манастирския комплекс „Свето Успение Богородично“, или както беше известна — църквата на отец Боян Саръев.
— Храмът е изключително важен за християнството в Родопите. Изграден е изцяло със средства на дарители, добре че има и такива българи — каза гордо жената, след като спря на паркинга пред манастира. — Знаете ли, че Боян Саръев е роден в семейството на мюсюлмани, но е приел нашата вяра?