— Колко време може да остане на това място?
— Цял живот. Силата и енергията на парченцата от Христовия кръст се съхраняват през годините, те са полепнали върху памучето.
— Нямам думи, с които да изразя благодарността си към теб. Винаги ще помня това, което направи за мен — със сълзи в очите каза Борис.
— Спокойно, всичко е наред. Всеки може да изпадне в твоята ситуация.
— Още веднъж ти благодаря! И да попитам тук дали има къде да пренощувам?
— Да, има стаи в манастирския комплекс. Даваме ги срещу трийсет и пет лева на нощ.
— Добре, ще платя и ще остана тази вечер да пренощувам тук, а утре рано ще тръгна към следващото място от моето пътуване. А къде наблизо има нещо за хапване?
— Ела с мен в магерницата. Всеки ден приготвяме ядене за сто човека, които идват тук да се хранят безплатно. Останало е, ще ти сипя.
— Много благодаря!
Борис се нахрани в магерницата, изкъпа се и си легна в стаята да почива. Замисли се за съдбата и за това докъде го беше довела днес — да яде в манастир от безплатната храна на бедните хора в Кърджали. След всички екзотични скъпоструващи хотели и ресторанти, които беше обиколил. Каза си обаче, че не съдбата, а сам той беше виновен за това. Беше спрял да обвинява всичко и всички извън себе си за нещата, които му се случваха. Този път не позволи на отчаянието и на самосъжалението да го завладеят. Сети се за правило № 5: „Вярвай в себе си дори когато никой друг не ти вярва.“ То му даде кураж, че по-доброто предстои.
На другата сутрин се сбогува с монаха от комплекса „Свето Успение Богородично“ и тръгна към следващата спирка от пътуването си — село Мезек. Там трябваше да намери тракийската гробница и да хвърли монета на дъното й — това беше осмото чудотворно място от списъка на Гавраил.
Пътуването отново му отне два дни, случи му се и инцидент. На някакъв пуст междуселски път, докато седеше върху чантата си и чакаше някой да го качи на стоп, Борис изживя истински ужас.
Петима младежи, натоварили се в стара лада, спряха колата си до него, слязоха и започнаха да го обиждат. Наричаха го „клошар“, „мизерник“, „скапаняк“. Един от младите мъже, които вероятно бяха пияни, вдигна камък и го запрати по него. Борис се наведе и камъкът не успя да го уцели. Друг задърпа чантата му и той едва успя да я опази. Младежите, неясно защо, се озлобяваха все повече и той не знаеше как да се спаси от тях. Обиждаха го с гадни епитети, а той не ги беше провокирал по никакъв начин. Агресията им му беше необяснима. Изплаши се не на шега, когато единият от тях го хвана за ръцете, а другият го изрита силно. Като по чудо точно тогава мина кола и спря. От нея слязоха мъж и жена и му се притекоха на помощ. Младежите се качиха в колата си и избягаха, а жената се поинтересува дали Борис има нужда от медицинска помощ.
— Не, добре съм, благодаря ви.
— Ако искате да ви закараме до болницата?
— Не, наистина няма нужда. Удариха ме само веднъж, но не беше силно.
— Ако имате нужда от вода, имаме в колата? — продължаваше жената.
— Всичко е наред, аз пътувам за Мезек, ако ви е на път, моля ви, вземете ме. Аз не съм клошар, не се притеснявайте от мен.
— Не отиваме дотам, но ще ви закараме донякъде, пак е нещо, да не стоите тук.
— Благодаря ви.
Тримата се качиха в колата. Жената му подаде бутилка вода и Борис жадно отпи.
— Ето ви и мокри кърпички, имате ожулено на ръката.
— Благодаря — Борис ги взе и се зае да почиства ръката си. — Казвам се Борис. От София съм, обикалям на стоп, защото правя поклонническо пътуване до десетте чудотворни места в България.
— Колко интересно! — плесна възторжено с ръце жената. — За първи път чувам за подобно нещо! Аз съм Вероника, а това е мъжът ми — Радослав.
— Добре че минахте от тук, за да ми помогнете! Много ви благодаря! Ако не бяхте спрели, не знам какво можеше да стане. А с нищо не съм ги провокирал. Стоях и чаках някоя кола да спре. Те ми се нахвърлиха първо с подигравки, а после и…
— Напоследък много лоши сме станали. Все да се подиграем, да обидим някого — каза Вероника.
— Много обидно ми стана, когато ме взеха за клошар. Аз и на вас искам да обясни, за да не се тревожите какъв човек сте качили в колата си. Не съм клошар! Допреди няколко месеца бях бизнесмен, имах сериозен бизнес, но кризата ме удари и фалирах.
— Не се притеснявайте, на всеки може да се случи, не сме си помислили нищо лошо за вас.
— Като ме гледате с тези дрехи и сам на пътя…
— Всичко е наред. Разбирам как сте се почувствали от обидите на младежите. Ще ви разкажа нещо, което прочетох преди време и много ми хареса. Припомням си го всеки път, когато някой ме обиди и веднага ми минава. Може и на вас да помогне. Това е една кратка история, която аз нарекох „Лодката е празна“.