— Звучи интересно! — заслуша се Борис.
— Имало едно време един духовен учител, който бил изключително мъдър и при него се обучавали много ученици. Един ден той ги събрал за поредния урок и им разказал за себе си: Когато бях млад, ми харесваше да плавам с лодка. Имах малка лодка, носех се с нея из езерото в продължение на часове. Един ден седях със затворени очи и медитирах. Красивата нощ се превърна във вълшебно утро. Изведнъж някаква лодка удари моята. Бях ядосан! Отворих очи и се канех да наругая този, който ме обезпокои, но видях, че лодката е празна. Нямаше върху кого да излея гнева си. Какво можех да направя? Нямах друг избор, освен отново да затворя очи и да намеря вътрешния си покой. С изгрева стигнах до центъра вътре в себе си. Празната лодка стана мой учител. Оттогава, когато някой се опитва да ме обиди, аз просто си казвам: „И тази лодка също е празна“. — Вероника завърши историята и допълни: — Винаги си припомням тази притча и си повтарям поуката от нея, когато имам нужда. Вместо да се ядосвам или обиждам на даден човек, само си казвам: „Лодката е празна“. Така всичко ми минава бързо и не си хабя времето и нервите.
— Това е лесно, ще го запомня. Лодката е празна! Много ми хареса — въодушеви се Борис.
— Ще ви призная, че имам шеф, който нищо не си разбира от работата, но много ни тормози. Прави се, че всичко знае, дава ни акъл, а всъщност само ни обърква. Докато той говори, аз само го гледам и си казвам наум: „Лодката е празна“, и ми става много весело. Научих и една колежка на това и вече не го наричаме по име, а когато двете говорим помежду си за него, винаги му казваме „лодката е празна“. Това му стана прякор. — Вероника се разсмя на глас.
— Да, лодката е празна! Наистина ти става смешно, като си го кажеш! — съгласи се Борис.
— Сега мога ли да ви попитам за това поклонническо пътуване? За първи път чувам, че и по нашите земи се прави подобно нещо.
— Ами… Какво да ви кажа… Живях в един манастир, след като загубих всичко, което имах. Монахът, с когото говорих там, ми разказа, че в България имало десет чудотворни места и ако ги посетя и се помоля с искрена вяра, мечтите ми ще се сбъднат.
— Това е ново за мен. Много се интересувам от такива неща. Чувала съм за пътя към Сантяго — Камино де Сантяго де Компостела. От векове поклонници изминават прочутия маршрут през Северна Испания до Сантяго де Компостела. Ел Камино започва във Франция, изкачва Пиренеите и върви от изток на запад по тях през цяла Северна Испания, докато стигне до прочутата катедрала „Сантяго де Компостела“, където се твърди, че са погребани останките на свети Яков Зеведеев. Пътят е около осемстотин километра и върви под проекцията на Млечния път. Приема се, че Камино е успешно извървян, ако са изминати сто километра пеша или двеста километра с велосипед или на кон. Казват, пътят Ел Камино ти помага да откриеш това, което ти липсва в момента, и те учи как да го върнеш в живота си. Вашето пътуване нещо подобно ли е?
— В моето поклонническо пътуване няма изискване по какъв начин ще измина пътя. Аз пътувам на стоп, защото нямам пари, нямам и собствена кола. Както ви казах, фалирах и загубих всичко. Повярвах на монаха, че ако посетя чудотворните места, ще се изпълни желанието ми отново да имам свой бизнес. И тръгнах. Но по време на пътуването осъзнах, че освен всичко друго калявам характера си и преоткривам себе си.
— Наистина ли? — впечатли се Вероника.
— Да, започнах да забелязвам малките неща… Например онзи ден се радвах на изгрева на слънцето, преди не ми се беше случвало. Започнах и да преоткривам някаква загубена част от себе си, да анализирам какво ми липсва в момента, къде съм го загубил по пътя и как да го върна отново в живота си.
— Това е чудесно. Вероятно това е част от смисъла на пътуването. Чувала съм, че много българи изминават точно с тази цел пътят Камино. Но защо е нужно да ходят по чуждите земи на поклонническо пътуване, след като си имаме и наши, български чудотворни места?
— Може би защото няма реклама на тези места и хората не са ги чували. Никой не се е постарал да разкаже за тях на по-широка публика. Нали ви казвам — аз ги научих от един монах. И то съвсем случайно. Допреди няколко месеца не съм си и помислял, че животът ми ще се преобърне и ще имам нужда от помощ. Живеех изключително добре, бях задоволен. Но животът е непредсказуем и ето че сега имам нужда от помощ.