— Чак когато дойдат проблемите, човек отваря сетивата си. Когато живее добре, става сляп и глух за чудесата. Ще ми кажете ли кои са тези места?
— Да, разбира се. Имате ли къде да ги запишете?
Вероника зарови в чантата си да търси химикалка и лист, но не намери. Мъжът й, който беше мълчал досега, я подсети да погледне в жабката на колата. Тя продължи да рови, а той каза:
— Виждам знак за бензиностанция. Искате ли да спра да пием кафе и да пишете на спокойствие? — предложи Радослав.
— Много добра идея, става ми лошо, като чета в колата, пък за писане… Спри, спри, да си вземем и по едно кафе — веднага се съгласи Вероника.
Когато спряха, първата работа на Борис беше да отиде до тоалетната и да се измие. Погледна се в огледалото над мивката и му се доплака. Мръсна коса, торбички и черни кръгове под очите, стари и износени дрехи. Погледна и ноктите на ръцете си — изпочупени и мръсни. Но си каза, че не външният вид, от който преди толкова се интересуваше, е от значение, а пътят, по който беше поел. Изми със сапун ръцете и лицето си, избърса се и отиде при симпатичното семейство.
— Взехме и за вас кафе и сандвичи, да се подкрепим — усмихна му се Вероника.
— Нямаше нужда, не съм гладен — излъга Борис.
— Хапнете си, кой знае откога не сте яли.
— Много ви благодаря! Искам на списъка, който сега ще ви издиктувам, да си запишете и моя телефон. Когато идвате в София, обадете ми се. Кой знае, някой ден може отново да имам ресторант и ще ми е приятно да ви поканя там.
— Дай Боже! Вярвате ли, че е възможно, вярвате ли в чудеса? — попита го сериозно жената.
Да си кажа честно, не много. Минавам по чудотворните места, моля се желанието ми да се сбъдне, но не вярвам на сто процента, че това ще се случи. Някак си ми се струва невъзможно…
— Трябва да вярвате. Ние сме скромно семейство, мъжът ми има малко магазинче, аз съм с ниска заплата. Понякога едва свързваме двата края, но никога не сме оставали без пари за важните неща. Като че ли има една сила отгоре, която ни помага и в най-трудните моменти. Затова вярвам, че чудеса стават. Вярвайте и вие…
— Просто така?
— Доказателства ли ви трябват, за да повярвате? Като гледам списъка ви, сигурно сте посетили вече някои манастири, нима там не чухте за хора, на които са им се случили чудеса?
— Чух, ама нали така сме възпитани от малки. Никой не ни е учил да вярваме в чудеса. Нямам я тази нагласа.
— Ами тогава сменете нагласата си.
— Да, права сте, ще трябва да опитам.
— Видях, че на листа ви има записана молитвата „Отче наш“. Преписах си я нея, защото не я знам. Няколко пъти съм си казвала, че трябва да я потърся и да я науча, но все забравям да го направя. А знам, че много помага за всякакви случаи.
— Да си кажа честно, и аз не я знам. Монахът ми я написа на листа, преди да тръгна. Но бях забравил, че я имам, не съм си я прочел нито веднъж досега. А срещнах доста трудности по време на пътуването, как не се сетих за нея?
— Защото не сме възпитавани да търсим подкрепа от Бог. Но никога не е късно човек да се научи…
— Ако сте си изпили кафето, да тръгваме — подкани ги Радослав.
— Да, готови сме, аз преписах листа на Борис. Много ви благодаря за информацията, която ми дадохте!
— Няма за какво да ми благодарите, както на мен ми я даде монахът, сега я споделям с вас. Запишете и телефона ми.
Борис издиктува телефонния си номер и тримата се отправиха към колата. Докато пътуваха, поговориха още малко за живота и за неволите си и на разклона за Мезек Борис слезе, като си обещаха някой ден да се чуят и видят.
След няколко часа и неуспешни опити, Борис най-сетне спря кола, която отиваше до Мезек. На предела на силите си, недоспал, изнервен и обезверен, Борис пристигна в селото. Шофьорът го остави на площада и той се заоглежда накъде да поеме и какво да прави. Видя една баба пред оградата на голяма къща и я попита дали знае някой да дава стаи под наем. Тя го огледа отгоре до долу, явно й се стори безопасен, и го пусна в къщата си. Даде й 20 лева и легна да спи. Вечерта се събуди, излезе от стаята и видя бабата да го чака в кухнята. Беше му направила баница. Борис се нахвърли лакомо върху храната, а когато приключи с яденето, се изкъпа и си легна веднага.
На сутрин жената му беше направила закуска — пържени филии. Докато ядеше, отпочинал след дългия сън, Борис й благодари:
— Много ти благодаря, че ме приюти. И за храната също.
— Видях, че си изморен, чедо, ама много спа, да не си болен нещо?
— Не, добре съм, но бях много уморен. Как се казваш?
— Баба Станка.
— Аз съм Борис, от София. Ти сама ли живееш?