— Да, дядото почина, децата са по чужбина и аз съм сама. Ама комшиите ей ги къде са, през дувара, наглеждат ме, помагат ми, не ме оставят. Но да си кажа честно, тежко е да си сам. Откакто го няма дядото, ми е голяма мъка. Цял живот си бях свикнала с него, сега няма с кого една дума да си кажа. Можеше и да се скараме, да си викнем, да си помълчим, но накрая ще се сдобрим и всичко ще забравим… Всеки човек трябва да си има другар в живота, не е хубаво да си сам.
— Да, права си, така е. Казвам го и аз от моя опит. И аз сега съм сам и виждам, че не е хубаво. Но в повечето случаи оценяваме какво сме имали чак когато го загубим. Кажи ми сега, моля те, ако мога с нещо да ти помогна?
— Няма какво, чедо.
— Дърва за зимата да ти нацепя? Нещо добро да направя искам, да ти се отблагодаря. Ти как ме прие в къщата си, без да ме познаваш. Да си кажа честно, нямах идея къде ще нощувам и ме беше малко страх от още една нощ на открито.
— Отдалеко ли идеш?
— Отдалеко и надалеко отивам. Обикалям по села и градове, имам още много да пътувам. Кажи ми сега какво да ти помогна.
— Щом искаш, можеш с дървата… да ги пренесем под навеса, да ги подредим на сушинка за зимата.
— Хайде да вървим, ако се сетиш и за нещо друго, казвай, докато съм тук, да свърша работата.
Борис излезе на двора и запретна ръкави. Доставяше му удоволствие да помага. Преди не се сещаше за такива неща. Не му идваше наум да предложи помощ на когото и да било, беше си най-важен той. Но сега, когато срещаше толкова изпитания, оценяваше всяка протегната ръка и имаше желание и той да помага.
Когато приключиха работата на двора, Борис още веднъж благодари на бабата, предложи й пари за храната, но тя отказа и той я попита как да стигне до тракийската гробница. Тя го изведе до площада, посочи му пътя и му показа бронзовия глиган в естествен ръст, поставен в центъра на селото.
— Какъв е този глиган? Защо е поставен тук?
— Тоя глиган е наша гордост. Същият е като онзи, намерен преди сто години в гробницата, в която отиваш. Открили са го местните хора, няколко години преди самата гробница. Но по онова време селото ни се е намирало в пределите на Турция, въпреки че населението му е българско. По тази причина ценната находка — бронзовият глиган — днес се намира в археологическия музей в Истанбул. Затова ние си имаме в селото копие на глигана, за да се знае, че е намерен тук.
— Така е, трябва да се знае и да се помни! Много ти благодаря за вкусната храна и че ме приюти! Да си жива и здрава още много години!
Борис се сбогува и тръгна пеша по улицата. Направи му впечатление, че навсякъде, където беше минал, хората се гордееха с предметите и събитията, случили се по земите им. Както в манастирите се гордееха с чудотворните си икони, така и тук се гордееха с бронзовия глиган, намерен преди толкова много години, но отнет им и занесен в Истанбул.
Когато Борис стигна до покрайнините на селото, видя гробницата и един мъж пред нея, който му се представи като екскурзовод. Реши, че е най-добре да тръгне с него, и спокойно, без да бърза, да разгледа всичко и да чуе историята на гробницата. Явно тук всички се гордееха с нея.
— Гробницата в село Мезек е великолепно архитектурно творение — започна мъжът. — Една от най-представителните тракийски царски гробници по нашите земи. Тя е била използвана първо като гробница, а впоследствие и като храм. През хиляда деветстотин трийсет и първа година местни жители откриват случайно Мезешката тракийска гробница — продължаваше разказа си екскурзоводът. — Запазена е в автентичния си вид и до днес. Смята се, че е на възраст две хиляди и четиристотин години. Причината да не бъде открита толкова време е, че е добре скрита, над нея има насип от пръст с височина петнайсет метра.
И двамата влязоха в гробницата и тръгнаха по дългия двайсетметров коридор. Минаха през двете преддверия и се озоваха в кръглата погребална камера. Борис видя каменното легло, на което е бил положен покойникът, някой местен владетел, както се изрази екскурзоводът.
— В Мезешката гробница са открити много бронзови, златни и керамични предмети — каза мъжът и му посочи. — Можете да ги видите на холограми. Те са уникални за България, защото за първи път са на предмети, намерени на самото място.
Борис ги разгледа, а после огледа и цялото помещение, изградено от големи каменни блокове. Накрая бръкна в джоба си и извади една монета. Изчака мъжът да тръгне да излиза от залата и я метна на земята, в края на помещението, като изрече наум желанието си.
Излезе пред гробницата и реши да разпита още малко, защото от това, което чу, не му стана ясно с какво това място е по-особено. А да бие толкова път до тук и да си тръгне, без да е научил всичко, не му се искаше.