— Да, напълно сте прав — съгласи се и Ангел. — Аз много работя, но семейството ми е на първо място. Без подкрепата на жена ми едва ли щях да съм успял да постигна и половината неща.
След изповедта на Борис в колата настана тишина. Следващият час всеки беше зает с мислите си. После Мария наруши тишината:
— Знаете ли, наша семейна мечта през последната година беше да си отворим ресторант. Честно казано, когато сме обсъждали с мъжа ми какъв искаме да бъде той, винаги сме си давали за пример вашия ресторант. Представяте ли си? А сега се запознахме с вас!
— Да, така беше — съгласи се с жена си Ангел. — Но ние не разбираме нищо от ресторантьорския бизнес. Колкото пъти сме подхващали разговори двамата, не сме стигали до нищо конкретно и още не сме направили мечтания ресторант.
— Може пък и да не е случайна тази наша среща! — ентусиазирано каза Мария. — Може съдбата да е искала да ни събере.
— Мислите ли?! — попита скептично Борис.
— Да, жена ми има право. Може би срещата ни не е случайна.
— Ние мечтаем да имаме ресторант, но не знаем как да го направим и срещаме на пътя вас, човека, от чиято работа сме се възхищавали! Няма как това да е случайно! — беше категорична Мария.
Тримата замълчаха. Борис не знаеше какво да каже. Беше изморен, притесняваше се от мръсните си дрехи и занемарения си външен вид. Съжаляваше, че точно в такъв момент се запознава с тези хора. Нямаше какво да им предложи. Нямаше пари, нямаше ресторант, нямаше нищо. След петнайсетминутно мълчание Ангел подхвана:
— Хрумва ми сега, че можем да направим нещо заедно. Да направим заедно ресторант. Какво ще кажете, Борис?
— Хубава идея, но нали ви казах, че фалирах и нямам абсолютно никакви пари, нали ме виждате как изглеждам…
— Предлагам ви да направим обща фирма — от нас парите, от вас опитът и идеите за ресторанта.
— Искате да кажете, че не се налага да участвам с пари?
— Да, точно така. Ще направим съдружие петдесет на петдесет процента. Ще регистрираме фирма, ще бъдем съдружници. Ще оформим всичко документно, да е изрядно. Аз имам сериозен бизнес, осигурил съм финансово и децата, и внуците си. Не разчитам да направя ресторанта, че да забогатея. Бях обещал на жена ми да осъществя тази нейна мечта, но цяла година не правя нищо по въпроса. След като тя иска да има ресторант, ще й го подаря. Пари за един ресторант ако не мога да извадя… — и Ангел погледна мило съпругата си.
Мария започна радостно да му благодари. Борис обаче не беше толкова ентусиазиран. Опарен веднъж, сега търсеше уловката в това предложение. Ангел му предлагаше половината фирма само срещу опита, който имаше. Не искаше пари от него, а да разработи ресторанта. И после щяха да делят печалбата наполовина. Примамливо предложение, но Борис се страхуваше да повярва на късмета си. Как изведнъж се беше случило?!
После си спомни всички разговори с монаха Гавраил в манастира. Спомни си как на изпроводяк той му беше казал, че дори когато всичко изглежда изгубено, понякога съдбата прави неочаквани подаръци. Дали това беше чудото, за което се молеше през цялото пътуване?
— Какво се замисли? Ако имаш някакви притеснения, кажи да ги обсъдим? — попита го Ангел.
— Нямаше ме е няколко месеца, изобщо не знам какво става…
— Едва ли си забравил бизнеса за толкова кратко време, то който го може, си го може. За пари не бива да се притесняваш. Ще покрия всички първоначални разходи. А после приходите ще ги делим наполовина. Не си служител на фирмата, а съсобственик. Няма от какво да се притесняваш. Ще дойдеш до офиса ми, ще видиш с какво се занимавам. Бизнесът ми е легален, на моите години искам всичко да е изрядно. Това с ресторанта е желание на жена ми, което искам да удовлетворя. Така че кажи, съгласен ли си?
— Много добре звучи предложението и благодаря за доверието, но нека да помисля поне един ден.
— Добре. Да си разменим телефонните номера и да се чуем, когато размислиш и решиш. Искам да си спокоен, няма от какво да се притесняваш. Можеш да попиташ и мои бизнес партньори кой съм и как работя. След малко влизаме в София, кажи къде да те оставим?
— Живея в „Люлин“ при майка ми. Близо до Кооперативния пазар.
— Добре, като стигнем там, ще кажеш къде е блокът. А сега ми хрумва, че можем да проверим дали ще можем да вземем помещението на „Раковска“ и там да отворим ресторанта. Ще кажа още утре на секретарката да провери чия собственост е в момента, дали изобщо ще отварят нещо там. Може пък да успеем го вземем ние.
— Звучи чудесно — включи се и Мария. — Това ще е много хубаво, да върнем старата слава на това заведение. Ще му сложим ново име и както се казва, „Бог напред и ние след него“.