— Да, има логика в думите на съдбата. Като се замисля, все едно се отнася за моя живот.
— Животът ти е в твоите ръце. Всичко, което ти се случва, зависи от теб. Помисли върху идеята за ресторанта, можем да направим чудеса заедно.
— Да, ще помисля, разбира се.
— Стигнахме до пазара в „Люлин“ накъде да карам сега? — попита го Ангел.
Борис му обясни откъде да мине, за да стигнат до блока му. Когато пристигнаха, на паркинга си размениха телефоните номера и Борис им благодари за всичко. Обеща да се обади веднага, щом вземе решение.
27
Когато Борис позвъни на входната врата, Нуша тъкмо се подготвяше да тръгва на работа. Нямаше сантименталности. Все едно не беше отсъствал толкова дълго от къщи…
— Здравей, мамо, прибрах се — поздрави я той, като влезе.
Нуша също го поздрави, докато наведена обуваше обувките си. Не му зададе въпроси къде е бил и как се чувства. Взе си чантата и тръгна към пазара.
Борис остана сам. Огледа старите мебели и олющените стени. Нищо не се беше променило, докато го нямаше. Опита се да не мисли какво се беше случило в кухнята, преди да замине. Потисна спомените за сестра си.
Първо влезе в банята. Изкъпа се и се избръсна. А после, уморен от дългото пътуване, легна да спи на изтърбушения диван в хола. Спа непробудно през целия ден. В късния следобед се събуди гладен. Влезе в кухнята и първо инстинктивно погледна към масата, където беше намерил мъртвата си сестра. После извърна бавно глава. Нямаше смисъл да се измъчва. Нямаше да върне Даниела.
Извади от хладилника поизсъхнал салам. Отряза си няколко парчета, намери и хляб и седна да хапне. Когато приключи, се върна в хола. Седна на дивана и прокара замислено ръка през косата си. Чудеше се къде ли беше оставил телефона си, преди да тръгне и дали имаше смисъл да го включва, или отново да легне да спи. Реши, че още е много изморен, и се отпусна на дивана. Зави се с едно одеяло и отново заспа. Събуди се късно вечерта, когато майка му се прибра от пазара. Чу я да шумоли в коридора, но не стана. Обърна се на другата страна и продължи да спи.
На другия ден се събуди отпочинал. Хапна на крак в кухнята, изкъпа се и се зае да рови в шкафчетата на секцията в хола за телефона. Намери го бързо, включи го и го сложи да се зарежда. След няколко минути чу, че получава съобщения. Отвори ги. Имаше пропуснати обаждания от бившата си жена. Беше го търсила няколко пъти последната седмица. Обади й се веднага, притеснен да не се е случило нещо с детето. Тя му вдигна веднага:
— Ало.
— Здравей, Кристин. Видях, че си ме търсила, какво става?
— Ами да те чуя, как си?
— Добре, защо?
— Нали каза, че ще пътуваш, върна ли се?
— Да и току-що си включвам телефона. Всичко наред ли е?
— По принцип да.
— Детето как е?
— Добре е. На училище е. Искаш ли да се видим днес? — предпазливо попита Кристин.
— Защо? Случило ли се е нещо? — разтревожи се Борис.
— Всичко е наред. Като се видим, ще ти разкажа. Ти къде си?
— В апартамента на майка ми в „Люлин“.
— Къде да се видим?
— Амиии…
— Да мина да те взема?
— Нямам пари да излизам.
— Добре, ще дойда да те взема с колата, да пием кафе някъде.
— Както искаш.
— Аз тръгвам, като съм долу, ще ти звънна да слезеш.
Борис затвори замислено телефона. Какво ли я прихващаше сега бившата му жена? Как се беше сетила за него?! Какво ли щеше да иска? Не го попита дори за издръжката. Не беше изобщо в стила й да го търси. А ако той й се обадеше заради детето, тя винаги се държеше троснато и високомерно. А днес му се стори мила…