Нямаше търпение да разбере какво става!
Отвори гардероба и огледа какво от старите си дрехи да облече. Намери едни по-запазени дънки и ги нахлузи. Бяха му широки. Май наистина беше отслабнал в манастира и по време на пътуването. Сети се, че не беше взел телефонен номер на Гавраил, а му се прииска да поговори с него и да му разкаже впечатленията си. Нищо, още тези дни щеше да отиде до манастира и да му разкаже всичко лично. Извади други дънки, обу ги, премести колана си с две дупки и като че ли му застанаха прилично. Денят беше топъл и облече една от старите си тениски. Тя му висеше, но нямаше друга. Не след дълго Кристин се обади, че е пред блока.
Борис слезе бързо, нямаше търпение да чуе какво има да му казва. Притесняваше се да не е решила да се омъжва отново и да заминава да живее някъде в чужбина, където нямаше да може да вижда детето. Или пък щеше да му иска нещо? Но каквото и да му поискаше в момента, той нямаше нищо, което да й даде.
Качи се в колата й и тя внимателно потегли.
— Да отидем в центъра да пием кафе… — в гласа на Кристин се усещаше някакво колебание.
— Няма проблем, където избереш, ти черпиш — усмихна се малко изкуствено Борис.
— Ти как си? — позаинтересува се искрено бившата му жена.
— Добре съм. Направих едно пътуване, много добре ми се отрази, ако имаш време после ще ти разкажа за него.
— Добре, ще ми е интересно — изненадващо се съгласи Кристин. — Отслабнал ли си? Добре ли си? Да не си болен нещо?
На Борис му ставаше все по-подозрително сърдечното отношение на Кристин. Не беше свикнал да я вижда такава. На какво ли се дължеше промяната?!
— Не съм болен. Просто пътуването беше тежко и съм отслабнал няколко килограма.
След умело шофиране по софийските улици бившата му жена паркира колата си близо до дома й в „Лозенец“.
— Тук наблизо има едно много приятно кафене. Ела да пием кафенце, а после, ако имаш време, ще се качим до вкъщи, когато се прибере детето от училище, за да я видиш.
— Няма ли ти да я вземеш?
— Не, карат я с училищния автобус. Преместих я в едно частно училище, много съм доволна, много учат. Фризьорският ми салон напоследък печели добре и мога да си го позволя.
Борис нищо не каза. Седнаха на маса в двора. В края на септември времето беше още топло и приятно и се наслаждаваха на хубавия ден. Коремът на Борис обаче беше свит от притеснение. Какво ли беше намислила бившата му жена?! Защо поиска да се видят? А на всичкото отгоре беше подозрително мила! Поръчаха си кафе и кола, а Кристин предложи да си вземат и по една шоколадова торта, тука били много вкусни. Докато симпатичната сервитьорка ги обслужваше, Борис си спомни как навремето Кристин го ревнуваше от нейните колежки. А сега изобщо не обърна внимание на момичето…
— Кажи сега какво става? — попита я директно Борис, когато останаха сами. — За какво е тази среща?
— Ами нищо страшно, не се притеснявай.
— Добре, кажи де.
— Стана нещо, което много ме разтърси! Ще започна отначало, за да си наясно.
— С какво? — нетърпеливо я попита той и отпи от кафето.
— Ходихме с приятелки с децата на басейн. Преди няколко седмици. След като се обади, че заминаваш. Времето беше много горещо и решихме да се разхладим.
— И? — попита нервно Борис. Вече беше сигурен, че се е запознала с някого на басейна и ще заминава в чужбина.
— И седим си ние, майките, на шезлонгите, говорим си, времето приятно, имаше много хора, ама ние се бяхме изтегнали точно до басейна, за да наблюдаваме децата, нали разбираш?
— Ти си до басейна, за да виждаш детето, така ли?
— Да, аз винаги така сядам, че непрекъснато да я виждам.
— Да, разбирам.
— И по едно време гледам аз надясно от мен, в басейна, едно дете нещо взе да пляска из водата, като че ли се дави. И баща му тича, извади го веднага. То се беше изплашило много, а аз си викам: „Леле, какво можеше да стане.“
— И?
— А нашето дете също беше в басейна. На два метра от мен, от лявата ми страна. Тя може да плува, както знаеш, но аз си я наблюдавам през цялото време. Тогава отместих поглед, колкото да видя какво става с другото дете. Сигурно не съм я гледала три-четири минути. И както си лежа на шезлонга, само си обръщам главата наляво да я видя какво прави и въздухът ми спира!
— Защо?!
— Поглеждам я, а тя лежи във водата по корем, без да мърда, ръцете й разперени и главата й се клатушка. Викам си — край, удави се! Направо бях сигурна, че е умряла. Скачам и докато стигна до нея, то това са два метра, а на мен ми се сториха като двеста поне, вече си мислех най-лошото! Бях сигурна, че се е удавила и няма спасение! Така изглеждаше просто! Нямах никакво съмнение! Не мога да ти опиша с думи какво изпитах! Това усещане не го пожелавам и на най-големия си враг! За мен всичко приключи в този момент! Ад! Нищо нямаше значение! Нито пари, нито любов, нито лично щастие!. За две секунди нещо в главата ми се пренареди. Погледнах живота по друг начин. Сигурно ме мислиш за луда сега, като ти го разказвам. Но само който го е изпитал, може да ме разбере. Да видиш детето си и да си сигурна, че е умряло и нищо не може да ти го върне. И тогава разбираш кое ти е важно в живота. Детето ти да е живо и здраво! Само това искаш в този момент. Нищо друго! Повярвай ми… И тогава стигнах до нея, хванах я и я вдигнах от водата. А тя през цялото време си играела! Да лежи, без да мърда, върху водата. Можеш ли да си представиш?!