— Значи много се изплаши, така ли?
— Много. Ужасно чувство. Да си помислиш, че детето ти е умряло…
— Не си ли по-спокойна вече?
— Гледам да не мисля за това, защото като се сетя, и ми прилошава. Сега прекарвам всяка минута с нея. Гледам си я сама. През деня ходи на училище, аз съм в салона. А когато се прибере вкъщи, си говорим какво се е случило през деня, подреждаме заедно чантата за следващия ден. Ходим на кино, в парка, по магазините. Навсякъде сме заедно. А вечер готвя!
— Ти готвиш?!
— Е, опитвам се. Някои ястия вече ми се получават доста добре. Ако искаш, остани да хапнеш довечера с нас.
— Може…
Борис се съгласи бързо. Беше му интересна промяната в Кристин, а и нямаше търпение да види дъщеря си и да прекара колкото се може повече време с нея. По време на пътуването единственото нещо, което му липсваше, беше Лили Роуз.
— Много грешки направих, Борисе, осъзнах ги чак сега. Бях много заблудена, не знам защо. Може би защото бях млада и глупава, може би защото нямах примера на родителите си, от който да се уча, не знам… — Кристин говореше бавно и гледаше в земята. Не смееше да погледне към него. — Търсех щастието на грешни места, а то през цялото време е било пред очите ми…
Училищният автобус спря и Лили Роуз слезе. Видя веднага баща си и се затича към него. Той я прегърна силно и я разцелува радостно по двете бузи.
— Тате, откога не съм те виждала?! Много ми липсваше! Къде беше? — нежно го заразпитва дъщеря му, сгушена в прегръдката му.
— Хайде да се качим горе, ще имате време да си говорите — предложи Кристин и тримата влязоха в кооперацията.
В апартамента Лили Роуз не се отделяше от баща си. Майка й сипа портокалов сок и тримата седнаха на дивана в хола. Говориха за училището, за уроците, за съучениците и за оценките на Лили. След час майка й каза, че отива в кухнята да приготви спагети за вечеря.
— Тате, наистина ли ще вечеряш с нас?
— Ако ти искаш — усмихна се Борис.
— Разбира се, че искам! Много ми липсваше!
— И ти на мен, фъстъче!
— Не ме наричай така, вече съм голяма!
— Виждам, че си голяма, много си пораснала. Станала си истинска красива госпожица. Много съм доволен и от оценките ти. Важно е да учиш, нали разбираш?
— Да, мама ми го повтаря непрекъснато.
— Аз навремето не учих и после ми беше много трудно да си намеря работа.
— Сега какво работиш, тате?
— Хмм… — Борис въздъхна тежко.
Кристин се беше подпряла на касата на вратата и ги наблюдаваше с удоволствие. Борис я забеляза и каза силно, така че да чува и тя:
— Дълго време не работех, след като останах без ресторанта, знаеш, разказвал съм ти за това. Но сега имам едно предложение за бизнес, но не знам дали да го приема?
— Така ли, какво предложение? — заинтересува се бившата му жена.
— Ами запознах се с едно семейство, докараха ме от Русе до София и докато пътувахме, си говорихме много. Те искат да си направят ресторант, но не разбират нищо от този бизнес, а имат пари. И ми предложиха да направим съдружие — от тях парите, от мен опитът. И да направим ресторант на мястото на стария ми ресторант…
— Много добре звучи, това е чудесно — подкрепи го веднага Кристин. — А какви са тези хора?
— Семейство, мъж и жена на около петдесет години. Сториха ми се изключително приятни и интелигентни хора. Земни, здраво стъпили на земята. Имат законен бизнес, казват, че искат ресторанта не за да печелят пари, а по-скоро като хоби, като приятна емоция и за да сбъднат мечтата на съпругата. А другото, което казаха, е, че моите заведения са им били любими, харесвало им всичко, което правех.
— Хубави ти бяха заведенията, така е. Щом са ги харесвали, значи лесно ще се сработите.
— Така ли мислиш? Аз не знам, още не съм им дал отговор.
— Какво те притеснява?
— Да не стане като миналия път.
— Сега нали ще си истински собственик, на половината фирма, а не подставено лице?
— Да, така казват.
— Идвайте да вечеряме, спагетите са готови, да не изстиват. А ти имаш ли време да си помислиш?
Борис и детето влязоха в кухнята и докато си миеха ръцете, той й отговори: