— Благодаря ти — казах, когато отбихме на паркинга на сервиза.
Мястото бе мърляво и изглеждаше като ремонтирана бензиностанция. Надписът гласеше: „Автосервиз Уилки“. Дежурният управител се казваше Абдул и вероятно не минаваше лесно през проверките по летищата напоследък. Помислих си, че Харли веднага ще свали колата ми от платформата, но той влезе в чакалнята и загледа как Абдул записваше данните от застраховката ми. И тук забелязах лепенки на специалните части.
— Джеремая вкъщи ли си е? — попита Харли.
— Да — отговори Абдул. — Разбира се. У дома, с децата.
— Това е мой приятел — обясни Харли. — Погрижете се добре за него.
Огледах се и загрях, че говореше за мен.
— Разбира се, Кърт — кимна Абдул.
— Кажи на Джери, че съм идвал тук — заръча Харли.
Зачетох се в стар екземпляр на „Максим“, а шофьорът на пикапа и Абдул влязоха в сервиза. Върнаха се след няколко минути.
— Абдул ще възложи колата ти на най-добрия си монтьор — съобщи ми Харли. — Тук си вършат добре работата. Имат дори компютризирана система за смесване на бои. Чудесна работилница. Оправете се със застраховката, а аз ще закарам колата в сервиза.
— Благодаря ти — казах.
— Добре, Кърт, ще се видим по-късно — кимна Абдул.
Излязох след няколко минути и открих Харли, седнал в пикапа. Двигателят ръмжеше тихо, а той слушаше мача по радиото.
— Къде живееш? — попита ме той. — Ще те закарам до вас.
— Доста далеч съм. Белмонт.
— Вземи си нещата от колата и се качвай.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Плащат ми на час, а не на бройка.
Взех си дисковете от пода на колата, куфарчето и бейзболната ръкавица от задната седалка.
— Да не си работил в сервиз? — попитах, когато се качих в пикапа.
— Работил съм какво ли не — отвърна той.
— Харесва ли ти да превозваш развалени коли?
Той се извърна и ме изгледа, сякаш внезапно бях откачил.
— Работя каквото падне.
— Хората вече не обичат ли да наемат войници?
— Хората обичат да наемат войници — отговори той. — Но не и такива с ПУ.
— Какво е ПУ?
— Позорно уволнение. Задължен си да го впишеш в молбата, а веднага щом го видят, те изритват навън.
— Ох — притесних се. — Съжалявам, че попитах. Не е моя работа.
— Не е болка за умиране. Но просто ме дразни. Ако те уволнят по този начин, не получаваш пенсия, нито осигуровки като ветеран. Гадна история.
— Как се случи? — попитах. — Ако нямаш нищо против да ми обясниш, разбира се.
Поредното дълго мълчание. Той даде мигач и мина в другата лента.
— Не, нямам нищо против.
Отново замълча и се зачудих дали изобщо възнамеряваше да ми отговори. После каза:
— Командирът нареди на половината от екипа ни да отидат на самоубийствена мисия до Тикрит. Казах му, че шансът да попаднат в засада е деветдесет и девет процента. И знаеш ли какво стана? Наистина попаднаха в засада. Атакуваха ги с ракети. Моят приятел — Джими Донадио — бе убит.
Харли замълча и се вторачи в пътя.
— Добро хлапе беше — продължи след малко. — Тъкмо му предстоеше да си замине за вкъщи и да види бебето си за първи път. Много го обичах. И побеснях. Нахвърлих се върху командира и го фраснах с глава в лицето. Счупих му носа.
— Леле — изсумтях. — Господи! Не те обвинявам. На военен съд ли те пратиха?
Харли сви рамене.
— Имах късмет, че не ме заключиха в „Левънуърт“. За щастие никой не искаше да се разчуе какво бе станало в онази нощ. Началниците определено не горяха от желание военната полиция да си зарови носа в случая. Щеше да е лошо за морала на войниците. А най-вече — лоша реклама. Тогава ми предложиха да приема позорното уволнение, вместо да лежа в затвора.
— Леле — повторих.
— А ти какъв си? Адвокат ли?
— Не. Продавач.
— Къде?
— В „Ентроникс“. Във Фрамингам.
— Страхотно. Можеш ли да ми уредиш евтин плазмен телевизор?
Поколебах се.
— Не продавам на дребно, но може и да успея да направя нещо.
Той се усмихна.
— Шегувам се. Не мога да си позволя плазмен телевизор, дори на цени на едро. Забелязах бейзболната ти ръкавица. Много е готина. Златната ръкавица на „Раулингс“. Професионалистите използват такива. Изглежда чисто нова. Наскоро ли я купи?