Ринсуинд се оклюма. Архиканцлерът въздъхна и опита за последен път.
— И тъй, щом не си издържал успешно изпитите си и не си ИЗВЪРШИЛ ВЕЛИКИ ДЕЛА ЗА НАПРЕДЪКА НА МАГИЯТА…
— А-а… Не може ли поне да се опитам да извърша велики дела? — плахо попита Ринсуинд.
Имаше изражението на човек, комуто е добре известно, че светлината в края на тунела е от фаровете на връхлитащия насреща влак.
— Нима искаш? Хм… Е, това се казва подходящо хрумване — похвали го Архиканцлерът.
— А що за дела могат да се нарекат „велики“?
— О, обикновено от теб би се очаквало да… например да потеглиш в търсене на ключа към важна тайна или да откриеш отговора на древен, но все още мъчителен въпрос… Ей, по дяволите, каква е тази гадост с многото крачета?
Ринсуинд дори не си направи труда да погледне. Лицето на Ридкъли, озърнал се през рамо, му стигаше.
— Аз май знам…
Магията не е като математиката. Подобно на целия Свят на Диска тя се подчинява на здравия разум, но не и на логиката. И по нищо не прилича на готвенето, да речем. Кексът си е кекс. Смесете правилно съставките, спазвайки точно съотношението им, опечете ги на най-подходящата температура… и се случва един кекс. Телешкото задушено с ориз няма нужда от намесата на лунни лъчи, за да е вкусно. И за майсторски приготвеното суфле не е необходима непременно ръката на девица.
Все пак хората, засегнати от заразата на любопитството, често си задават въпроса има ли изобщо правила в магията. Известни са повече от петстотин заклинания, за да си осигуриш любовта на точно определен човек. Простират се от чудати занимания с папратово семе в полунощ до много неприятни манипулации с рог от носорог в който и да е час… е, може би не веднага след хранене. Дали е възможно (упорстват любопитковците) анализът на тези заклинания да разкрие някакъв мъничък, но могъщ общ знаменател, някакво метазаклинание, простичко късо уравненийце, чрез което желаната цел да бъде постигната по-лесно? Пък и на носорозите би им олекнало.
За да отговори на тези въпроси, бе построен Хексът, макар и Пондър Стибънс да изпитваше неловкост, когато изричаше думата „построен“ в който и да е възможен неин смисъл. Вярно, той и неколцина подбрани студенти бяха сглобили нещото, нямаше съмнение, но… ами… често му се струваше, че някои допълнителни части си се появяват ей така, самички.
Например беше уверен, че никой не е проектирал Генератора на лунните фази, но той се мъдреше някъде там и беше съществена и важна част. Все пак те бяха вградили Часовника за нереалното време, обаче никой си нямаше и представа как работи.
Пондър вече подозираше, че се е натъкнал на поредния случай на самотворяща се причинност. Този риск никога не е за пренебрегване в място като Невидимия университет, където действителността е изопната до прозрачност и през нея подухват множество особени ветрове. Ако беше така, значи всъщност нищо не проектираха. Просто обличаха с материални дрешки вече съществуваща идея, придаваха плът на сянка, напираща устремно към битието.
Обясняваше надълго и нашироко на колегите си, че Хексът не мисли. Набиваше им в главите колко е очевидно това. Част от творението бяха часовникови механизми. Друга — много голяма — част се състоеше от мравешка ферма (интерфейсът, в който дребните буболечки щъкаха нагоре-надолу по малък механизъм и завъртаха извънредно важно зъбно колело, беше истински шедьовър според Стибънс). Най-съществени обаче бяха сложно контролираните поточета от мравки по лабиринт от стъклени тръбички.
Но много други детайли като че се натрупваха сами, например аквариумът и вятърните камбанки, които се оказаха незаменими. Едно мишле си направи уютна дупка насред Хекса и му позволиха да стане детайл, защото машината се повреждаше всеки път, когато го извадеха. Нищо в тази джунгла от измишльотини не би могло да мисли, освен в много ограничен смисъл — за бучка сирене или захар. И все пак… Посред нощ, когато Хексът работеше усилено, тръбичките шумоляха от тичащи мравки, разни неща подрънкваха без никаква очевидна причина, а аквариумът се спускаше на подвижната си поставка, за да има операторът някакво развлечение през мудно точещите се часове… Тогава човек би могъл да поумува що е то мозък и що е то мисъл и дали неживите неща са способни да мислят. И дали всъщност мозъкът не е по-усъвършенствана версия на Хекса (или около четири сутринта, когато частите на часовниковия механизъм изведнъж се завъртаха в обратната посока, а мишлето изпискваше — дали мозъкът е не чак толкова съвършена версия на Хекса). Също би могъл да се зачуди дали цялото понякога не поражда нещо, което никак, ама никак не се съдържа поначало в частите му.