— Брей, брей… — промълви някой от магьосниците.
Архиканцлерът вдигна поглед.
— Ковчежник, какво има?
— Муструм, мисля си за книгата, която Деканът ми даде да прочета. За човекоподобните маймуни.
— Нима…
— Много е увлекателна — увери го Ковчежникът, който се намираше в по-умерения период на психическия си цикъл и затова горе-долу осъзнаваше действителността, макар и да бе отделен от нея с умствения еквивалент на пет мили памук. — И онова, което той каза, си е съвсем вярно. Зрелият орангутан-мъжкар няма огромни издути бузи, освен ако господства в групата.
— Това ли е увлекателното?
— Ами да, защото той няма издути бузи. И се питам защо? Според мен няма никакво съмнение, че господства в Библиотеката.
— Е, да — намеси се Старшият наставник, — но пък знае, че е магьосник сред себеподобни. Значи няма как да господства в целия Университет.
Всички наоколо полека прозряха смисъла на намека и се ухилиха на Архиканцлера.
— Я не ми зяпайте бузите! — скастри ги Ридкъли. — Над никого не господствам!
— Само исках да…
— Да млъквате, че голяма беля ще си докарате на главите!
— Трябва и ти да я прочетеш — безметежно го подкани Ковчежникът от своя свят на сушените жаби. — Ще се изненадаш колко нови неща можеш да научиш.
— Какви например? — заяде се Деканът отгоре. — Как да се дупиш на хората ли?
— Моля да ме извиниш, че те поправям — обади се Професорът по Неопределени изследвания, — но ако провериш пак, май ще научиш, че това правят гибоните.
— А, не, гибоните крещят присмехулно. Ако питаш за онези, дето се дупят, бабуините са.
— Не знам така ли е, но поне на мен не се е нагъзвал досега — отбеляза Архиканцлерът.
— Хе-хе, не би и посмял — разнесе се откъм полилея. — Нали си господстващият мъжкар и тъй нататък.
— Ей, ти, седящият на два стола, да слизаш на секундата!
— Муструм, малко се оплетох тук. Не мога да се отърва от една свещ.
— Ха-ха!
Ринсуинд поклати глава и се отдалечи. Забелязваше немалко промени в Университета в сравнение с времената, когато се мотаеше наоколо. Всъщност май не знаеше точно колко време е отсъствал…
Никога не се бе стремил към вълнуващи преживявания. Искрено харесваше и търсеше еднообразието и скуката. Еднообразието обаче имаше много неприятното свойство най-неочаквано да експлодира в лицето на човек. Тъкмо си мислеше, че е постигнал желанията си, и изведнъж вече бе затънал в случки, които други хора — празноглави и безразсъдни — биха нарекли приключения. По принуда посети какви ли не екзотични земи, срещна всевъзможни особняци, но закратко, защото обикновено бягаше. Видя сътворението на Вселената, макар и не от най-хубавото място в залата, мина през ада и се запозна с живота в отвъдното. Пленяваха го, затваряха го, спасяваха го, губеха го и го зарязваха. Понякога всичко това през един-единствен ден.
Приключения ли! Ако слушаш хората, трябваше да е нещо смислено, а не бъркотия от лоша храна, безсъние и непознати, опитващи се да забият най-различни остри предмети в теб.
Коренът на главоболията, както Ринсуинд вече се досещаше, бе скрит в неговата профилактична карма. Ако имаше дори сянка на надежда, че ще му се случи нещо хубаво, лошото го връхлиташе на мига. Затова никога не стигаше до хубавото. Все едно киселините и болките в стомаха да започват още преди да си хапнал мазната люта гозба.
Предполагаше, че някъде из Вселената има друг, който е негов огледален образ и целият му живот е поредица от възхитителни и великолепни събития. Надяваше се да го срещне някой ден, по възможност с оръжие в ръка.
Сега пък дърдореха, че трябвало да го запратят на Уравновесяващия континент. Поне беше чувал, че животът там е много сив. Би му допаднало.
Ех, колко си харесваше островчето! Особено „Кокосовия орех с изненада“. Състоеше се в това, че отрязваш горния край и вътре наистина е кокосов орех. Само такива изненади обичаше.
Отвори една врата.
Помещението зад нея беше някогашната му стая. Имаше плачевен вид. С големия и очукан гардероб се изчерпваха мебелите, освен ако човек беше готов да поразшири определението и да включи в него плетения стол без седалка и един крак или пък дюшека на пода, толкова пълен с живот, че от време на време помръдваше. Останалото бяха боклуци, довлечени от улицата — щайги, дъски, чували…
Ринсуинд усети бучка в гърлото си. Нищо не бяха пипали тук.
Отвори гардероба и затършува в населената с молци тъма, докато ръката му напипа…