— Разбира се. Ще си го пишеш както ти хрумне.
— И повече няма да ходя никъде до края на живота си?
— Съгласен съм. Дори ще ти забраним да напускаш територията на Университета.
— И нова шапка, нали?
— Какво?!
— Нова шапка. Тази си е изпяла песента.
— Две нови шапки.
— С пайети ли?
— Естествено. И от онези висулки по периферията, като на полилеите. Колкото искаш. И ще изпишем на шапката „Магъзник“, ако ти харесва повече.
Ринсуинд въздъхна.
— Ами добре. Ще отида.
Геният на Пондър изведнъж започваше да изпитва схващане във всичките си въображаеми мускули, щом се наложеше да се обяснява нещо на околните. Точно това ставаше в момента — старшите магьосници се бяха събрали да упражняват сериозно Занаята.
— Но, Архиканцлер, нали разбирате, че го прехвърляме в противоположната половина на Диска…
— Който се върти, или нещо бъркам? — въздъхна Ридкъли. — Всички се движим в една и съща посока. Звучи правдиво, нали? Ако хората се движеха в обратната посока само защото живеят на Уравновесяващия континент, щяхме да се блъскаме в тях всяка година. Тоест… дори два пъти в годината!
— Да, вярно, въртят се в същата посока, но направлението на движението им е точно обратното. — Пондър потърси помощ в логиката. — Искам да кажа, че трябва да мислите векторно и да се попитате: в каква посока биха се движили, ако Дискът изчезне?
Другите магьосници го зяпнаха недоумяващо.
— Надолу — подсмихна се Ридкъли.
— Не, не! Няма да пропаднат надолу, защото ще липсва каквото и да било, което да ги привлече надолу…
— Няма нужда нещо да те привлича, за да пропаднеш. Това става точно когато нищо не те крепи.
— Биха продължили движението си в същата посока! — отчаяно кресна Пондър.
— Правилно. В кръг — потвърди Ридкъли и потри ръце. — Момко, трябва да се захванеш здраво за проблема, ако искаш да си истински магьосник. Ей, Руните, докъде стигнахме?
— Аз… такова, виждам нещо — съобщи Лекторът по Съвременни руни, примижал към кристалното си кълбо. — Има много смущения…
Магьосниците се събраха зад гърба му. Бели точици изпълваха кристала. Е, имаше някакви неясни силуети. Някои дори вероятно бяха човешки.
— Много мирно местенце е онази Ахатова империя — благо мълвеше Ридкъли. — Спокойствие, изтънчена култура. И държат на учтивостта.
— Така си е — потвърди Лекторът по Съвременни руни, — Чувал съм обаче, че е защото на онези, които не са кротки и тихи, им отрязват разни парчета от тялото. Чувал съм и че Империята била пример за тиранично и потисническо управление!
— Що за форма на управление е това? — пожела да уточни Пондър Стибънс.
— Тавтологична — обясни Деканът отгоре.
— Важни парчета ли отрязват? — попита Ринсуинд.
— Аз пък съм чувал, че там златото било често срещано и обикновено вещество — подметна Деканът от висотата си. — Търкаляло се навсякъде като пръст, така разправят. Нищо не пречи на Ринсуинд да донесе едно чувалче.
— Предпочитам да си донеса обратно всичките части — озъби се Ринсуинд.
„Ами да, аз ще затъна в блатото накрая. Затова ви моля изобщо да не чувате какво казвам.“
— Не можеш ли да махнеш тези мъгли вътре? — недоволно попита Архиканцлерът.
— Съжалявам, но…
— Все пак ме интересува какво режат — малки парчета или големи? — говореше незнайно на кого Ринсуинд.
— А бе, просто намери някое открито място и в него нещо с подходящото тегло и размери.
— Никак не е лесно да…
— Много важни парчета ли? За крака и ръце ли си приказваме?…
— Разправят още, че там било страшно скучно. Най-тежкото им проклятие гласи: „Дано живееш в интересни времена“.
— Ей там има нещо… Но е съвсем размътено. Май е каручка. Струва ми се достатъчно малко.
— …или за уши и пръсти, а?…
— Добре, да започваме — отдъхна си Ридкъли.
— Ъ-ъ… за предпочитане е — напомни Стибънс — обектът там да е по-тежък от онова, което прехвърляме оттук. Поне Ринсуинд няма да се стовари с прекалено висока скорост. Мисля, че…
— Да, да, много ти благодаря. Хайде сега, господин Стибънс, бъди добро момче, застани в кръга и да видя как по жезъла ти пращят хубави искри.
— …Може би само за изтръгване на нокти и изскубване на коса?
Ринсуинд подръпна робата на Пондър Стибънс, у когото забелязваше поне зачатъци на здрав разум.
— Какво ми предстои?
— Ами бързо пътешествие на около шест хиляди мили.
— Но… Тоест… Няма ли да ме посъветвате нещо?
Пондър се чудеше как да изкаже по-меко мислите си. „Направих каквото можах с Хекса, но всичко вече е в ръцете на сбирщина магьосници, чиято концепция за експериментална процедура е първо да хвърлят, а после да умуват къде ще падне. И трябва да размениш мястото си с нещо, отдалечено на шест хиляди мили, което въпреки щуротиите на Архиканцлера се движи в съвсем друго направление. Ключът тук е в точността. Никаква полза няма от старото заклинание за път. Ще се разпадне още на средата… заедно с теб. Иначе съм почти уверен, че ще те пратим там цял… или на не повече от две парчета. Само че не знаем предварително тежестта на онова, което ще придърпаме тук вместо теб. Ако сте с равно тегло — бива, стига да не се измориш при приземяване тичешком. Ако обаче е много по-тежко от теб, подозирам, че ще се появиш там със скорост, която понякога достигат само лунатиците, живеещи в селца над отвесни урви, и то само веднъж в живота си.“