— Не иска да си цапа ръчичките — прихна Деканът.
— Правилно, същото исках да кажа и аз.
— Не е в това проблемът, Архиканцлер — увери го Пондър. — Струва ми се, че обектът може да се окаже опасен.
— А на мен ми се струва, че ей сега ще измъкна тая джунджурия — съобщи Ридкъли, както ровичкаше упорито. — Хайде, хора, наклонете тоя казан малко…
Пондър изпълни собствения си съвет и вече беше на десетина крачки от тях.
— Ами… всъщност не мисля, че…
— Не мислиш, значи? Наричаш се магьосник, а не мислиш! Мътните го взели! Заклещи ми се жезълът! Какво друго да очаквам, господин Стибънс, като те слушам, вместо да внимавам.
Пондър чу шума от някаква шетня зад гърба си. Библиотекарят, съчетал в себе си инстинкта на маймуната за отбягване на опасности и усета на човека към наближаващите неприятности, вече бе преобърнал тежка и здрава маса. Сега надничаше над ръба й, нахлупил котле на главата си.
— Архиканцлер, наистина мисля, че…
— О, ти си можел да мислиш?! Кой ти е казал, че работата ти е да мислиш? Ау! Прищипах си пръстите заради теб!
Пондър събра цялата си смелост, за да изрече:
— Все пак мисля… ами много ми прилича на някакъв фойерверк.
Най-сетне другите старши магьосници отделиха малко внимание и на искрящия фитил.
— Ама… ти за разноцветни ракети и гръмове ли се сещаш? — немощно промълви Ридкъли.
— Твърде вероятно е.
— Като гледам, голямо представление са намислили. Сигурно много си падат по фойерверките в Империята.
Архиканцлерът изведнъж заговори с тона на човек, осъзнал постепенно, че може би е сторил отчайваща глупост.
— Желаете ли да угася фитила? — учтиво попита Пондър.
— Ами да, мило момче, разбира се. Чудесна идея. Правилно мислиш.
Пондър пристъпи напред и стисна мъничкото пламъче с два пръста.
— Надявам се, че не съм повредил нещо в това устройство.
Ринсуинд отвори очи.
Това тук не бяха хладни чаршафи. Имаше го белия цвят, имаше го и студа, но пък липсваше чаршафената същност. Забелязваше се по-скоро изобилие от снежност.
И улей. Много дълъг улей.
Я да видим… Помнеше усещането за движение. Спомняше си смътно и как нещо малко, но невероятно тежко на вид профуча край него в обратната посока. После той се озова тук с такава бързина, че краката му оставиха този…
…улей. „Аха, улей, значи“ — каза си пак с невъзмутимостта на човек, преживял току-що леко мозъчно сътресение. А наоколо се търкалят хора и стенат.
Личеше обаче, че щом престанат да пълзят в снега и да се вайкат, ще измъкнат мечовете си от ножниците и ще обърнат сериозно внимание на разни части от тялото му.
Той се изправи със съвсем мъничко олюляване. Не виждаше накъде би могъл да избяга. Навсякъде все същата обширна снежна пустош, заобиколена от планини.
Войниците очевидно се опомняха. Ринсуинд въздъхна. Само преди часове седеше на топлия бряг, а няколко млади жени се канеха да му предложат картофи. Ето го сега насред някаква брулена от вятъра равнина, а едрите мъжаги се канеха да му предложат само брутално насилие.
Видя, че изпод подметките му излиза пара.
Тогава някой му подвикна:
— Ей, ти не си ли… А бе, не си ли… Как ти беше името? Ринсуинд, нали?
Обърна се.
И се озова пред един извънредно стар мъж. Въпреки хапещия вятър чудакът носеше само кожена набедрена превръзка и толкова дълга невчесана брада, та и превръзката като че не беше нужна, поне от гледна точка на приличието. Краката му синееха от студа, а носът червенееше от вятъра. На едното му око се кипреше черна превръзка, но много по-забележителни бяха зъбите му. Те искряха.
— Не стой там втрещен като някой селски идиот, бе! Я свали тия проклетии от мен!
На китките и глезените му тежаха пранги, от които се простираше верига до групичка мъже с подобно облекло. Те се притискаха един в друг и се взираха ужасено в Ринсуинд.
— Хе-хе! — изкиска се старецът. — Мислят те за някакъв си демон. Аз пък като видя магьосник, веднага го познавам. Ей онуй копеле държи ключовете. Върви да го сриташ в ребрата.
Ринсуинд пристъпи колебливо към проснатия в снега страж и протегна полека ръка към колана му.
— А тъй — одобри старецът, — сега ми ги метни. И се дръпни малко.
— Защо?
— Нали не щеш да си целият оплискан в кървища?
— Но ти си сам и с голи ръце, а те са петима и имат мечове!
— Знам — потвърди старецът, както увиваше много делово веригата около единия си юмрук. — Не е честно, прав си, ама няма да ги чакам тук цял ден да се сберат повечко.
Ухили се.
Скъпоценни камъни заблещукаха в светлината на утрото. Всеки зъб в устата на странния мъж беше диамант. А Ринсуинд познаваше само един човек, който имаше наглостта да си сложи тролски зъби на челюстите.