Вестоносецът склони глава почти до пода.
А Лорд Хонг само въздъхна още веднъж. Магия… На нея отдавна се гледаше с лошо око в Империята, освен за най-дребни всекидневни нужди. Беше толкова нецивилизована. Даваше мощ в ръцете на хора, които дори за да си спасят живота, не биха могли да напишат достоен за внимание стих.
Лорд Хонг вярваше несравнимо по-силно в съвпаденията, отколкото в магията.
— Твърде досадно — отбеляза той.
Изправи се и взе меча си от специалната стойка. Оръжието имаше дълго и леко извито острие, бе изковано от най-изкусния майстор в Империята… тоест от Лорд Хонг. Преди да се захване с този труден занаят, той бе слушал от познавачи, че са необходими поне двадесет години, за да го овладееш. Затова напрегна силите си малко повече от обичайното. И го овладя за три седмици. Хората никога не се съсредоточаваха, затова понасяха толкова несгоди в живота…
Вестоносецът се просна по корем на пода.
— Отговорният за това офицер екзекутиран ли е вече? — осведоми се спокойно Лорд Хонг.
Мъжът пред… тоест под него май се опитваше да се слее с дъските на пода.
— Да! — изписука той тъничко.
Лорд Хонг замахна. Меко шумолене като от падащо парче коприна, после трополене като от паднал и претърколил се кокосов орех, съпроводено с тихото дрънчене на порцелан.
Вестоносецът отвори очи. Вниманието му бе насочено само към собствената му шия от страх, че помръдне ли, изведнъж ще стане доста по-нисък. Мълвата носеше страшни истории за мечовете на господаря.
— Какво чакаш, ставай! — недоволно заповяда Лорд Хонг.
Грижливо изтри острието и остави меча на мястото му. После протегна ръка и извади малко черно шишенце от халата на младата жена.
Щом махна тапата и го наклони, стекоха се няколко капки, които изсъскаха на пода.
— Виж ти — отбеляза Лорд Хонг. — Чудя се защо тези хора упорстват. — Озърна се към вестоносеца. — Лорд Танг или Лорд Максуини вероятно са откраднали Гръмовното куче с единствената цел да ме ядосат. Магьосникът избягал ли е?
— Така изглежда, господарю.
— Доволен съм. Постарай се винаги да е на косъм от бедата. Прати друго момиче да се занимава с чая. И да има глава на раменете си!
Коен беше приятен спътник, ако не му даваш поводи да те убие — например не разполагаш с прекалено богатство или не му пречиш да стигне до мястото, накъдето се е устремил. Ринсуинд вече го бе срещал няколко пъти, най-често докато бягаше от нещо друго.
Коен не си губеше времето да задава въпроси. Хората ту се появяваха, ту изчезваха от живота му. След петгодишна раздяла само промърморваше: „А, пак ли ти, бе?“, но никога не добавяше: „Как си?“ Нали виждаше с очите си, че си прав и здрав, другото не го засягаше.
Отвъд планините беше по-топличко. За голямо облекчение на Ринсуинд не се наложи да похапнат някой от резервните коне, защото някакъв сродник на леопардите скочи глупаво върху Коен с намерението да го изкорми.
Месото на хищника обаче имаше твърде силен дъх.
Е, Ринсуинд бе ял и конско. Премеждията през изминалите години го бяха принуждавали да преглъща едва ли не всичко, което не беше способно да скочи от вилицата му и да избяга. Но в момента се чувстваше достатъчно разстроен и без да смила парчета от същество на име, да речем, Дорчо.
— Как те хванаха? — попита, когато потеглиха отново.
— Бях зает с друго.
— Коен Варварина твърде зает, за да се сбие?!
— Не щях да плаша младата дама. Слязох до селото да чуя какво става и от приказка на приказка… И докато се усетя, накачулиха ме сума ти войници, все едно стовариха върху ми могила от евтина броня. Не мога да се бия свястно с оковани отзад ръце. Много гадно копеле ги командваше, няма да го забравя аз! Събраха ни половин дузина, накараха ни да бутаме и дърпаме Гръмовното куче чак до планината, после ни вързаха с вериги за едно дърво, подпалиха фитила и се скриха настрани. Ама ти дохвърча и го накара да изчезне.
— Не го накарах аз да изчезне. Поне не пряко.
Коен се наведе на седлото, за да подшушне доверително на Ринсуинд:
— Знам аз за какво служи онуй чудо.
Изглеждаше много доволен от себе си.
— За какво?
— Беше някакъв фойерверк. Тука много си падат по фойерверки. Гонят с тях злите духове. А зли духове наоколо — с лопата да ги ринеш. Заради кланетата е, да знаеш.
— Кланета ли?…
Ринсуинд смяташе открай време Ахатовата империя за много мирна страна. Тук имаше цивилизация. Тук изобретяваха разни неща. Дори той изигра немалка роля за разпространяването на някои техни постижения в Анкх-Морпорк. Приятни невинни изделия като часовници, задвижвани от демончета, или пък кутии, в които духчета рисуваха снимки.