„Нали тук уж трябваше да е скучно“?
— Ами да, кланета — невъзмутимо потвърди Коен. — Представи си, че поданиците позакъснеят малко с данъците. Избираш си някое градче, където хората се ежат, избиваш ги всичките, подпалваш къщите, срутваш стените и после разораваш пепелищата. Така се отърваваш от главоболия, а пък жителите на другите градове изведнъж стават едни любезни и послушни. В хазната започват да се стичат данъци като придошла река. Улеснява се управлението на държавата, доколкото разбирам. Като почнат пак да ти създават главоболия, само ги питаш: „Помните ли Нангнан?“ А те се чудят: „Че къде е този Нангнан?“ И ти им отвръщаш: „Точно за туй ви намеквам.“
— Как е възможно! Ако в нашите земи някой се опита да го направи…
— Да, ама тука си имат древни обичаи. Хорицата си мислят, че така трябва да вървят нещата в държавата. Правят каквото им казват. Все едно са роби. — Коен се озъби. — Не че имам нещо против робите. И аз съм поробвал тогова-оногова. Но където има роби, какво друго виждаш?
Ринсуинд се замисли.
— Камшици? — предположи той неуверено.
— Позна от първия път. Камшици. Има нещо честно, като събереш накуп робите и камшиците. Тука обаче няма да видиш камшици. По-лошо е.
— Защо? — вече малко подплашено попита Ринсуинд.
— Ще разбереш.
Ринсуинд неволно се обърна да изгледа другите бивши затворници, които все така се влачеха подире им и ги гледаха със страхопочитание. Бе им дал мръвки от леопарда. Отначало се вторачиха в месото, сякаш е отрова, после го изгълтаха, като че е много вкусно.
— Още вървят след нас.
— Ами да, нали им даде месо — засмя се Коен и започна да си свива цигарка. — Не биваше. Трябваше да им оставиш мустаците и ноктите, та да видиш какви чудесии знаят да готвят. Знаеш ли коя е най-скъпата гозба по крайбрежието?
— Не знам.
— Супа от свински уши. Това какво ти подсказва за страната, а?
Ринсуинд вдигна рамене.
— Че хората са много пестеливи?
— Не, че някой мръсник вече е излапал свинята. — Старецът се обърна на седлото. Групичката се смръзна. — А бе, нали ви казах, че сте свободни. Не стоплихте ли вече?
Най-смелият се обади:
— Стоплихме, о, господарю.
— Не съм ви никакъв господар. Свободни сте. Вървете където си щете, ама ако ще се мъкнете с мен, ще взема да ви изтрепя. Сега да се махате, чухте ли?
Мъжете се спогледаха тревожно, обърнаха се като един и се втурнаха заедно по друга пътека.
— Като гледам, ще се върнат направо в селото — изсумтя Коен и завъртя очи. — Нали ти казвам, по-лошо е от камшиците. — Размаха жилестата си ръка към околността. — Адски смахната страна, да знаеш. Чувал ли си, че има стена около цялата Империя?
— Ами… нали трябвало да възпира варварските нашествия…
— Да бе, да бе! Представи си ги само варварите. „Ау, олеле, ама тая стена е цели двайсет стъпки висока! Горкичките ние, сега ще се връщаме с празни ръце хиляда мили по тая проклета степ, вместо да проверим не стават ли обсадни стълби от ей оная борова гора.“ Не позна, момчето ми. Стената е да държи народеца вътре. А пък правилата… За всяка дреболия си има правило! Никой не се отбива в кенефа без парче хартия в ръка.
— Ами и аз, между другото…
— А на хартийката пише, че им е разрешено да се облекчат. Без хартийка не можеш да излезеш от селото си. Не можеш и да се ожениш без… А, стигнахме до моето скривалище.
Ринсуинд се огледа. Обрулени храстчета, няколко камъка и отвесни скали.
— Нищо не виждам.
— По туй се познава, че аз съм си направил скривалище тука.
Изкуството на войната беше основа на дипломацията в Империята.
Очевидно беше за всички, че война трябва да има. Тя беше крайъгълният камък в процеса на управление. Така Империята се сдобиваше със своите предводители. Системата от състезателни изпити й осигуряваше бюрократите и служителите. Същата роля имаха сблъсъците за предводителите. Вярно, войната все пак се отличаваше по нещо — ако се провалиш, най-вероятно не би могъл да си опиташ пак късмета на следващата година.
Трябваше обаче да има и правила. Иначе всичко се превръщаше във варварска суматоха.
Затова още преди векове бе разработено Изкуството на войната. Представляваше сборник с правила. Някои от тях бяха съвсем конкретни: никакви сражения в Забранения град, императорската особа е неприкосновена. Други очертаваха по-обобщено пределите, в които се побира доброто и цивилизовано водене на война. Имаше правила за позициите на войските, за тактиката, за налагането на дисциплина, за организацията на снабдяването. Изкуството предлагаше най-подходящото решение във всяка мислима ситуация. А това означаваше, че войната в Империята стана много по-смислено занимание. Обикновено се състоеше от кратки бурни периоди, разделени с дълги почивки, през които хората ровеха озадачено в указателя на книгата.