Не можеше да се нарече пътека. Дори заек би я подминал, без да погледне страхливо. Човек би се заклел, че скалата е плътна, докато не застане точно срещу процепа.
Но и като го видиш, не вярваш да си струва усилията. Водеше към дълга падина с няколко естествени пещери, малко трева на туфи и едно изворче.
Оказа се, че води и към бандата на Коен. Само че той наричаше хората си „орда“. Всички седяха на слънце и се оплакваха, че времето вече не е достатъчно топло както преди години.
— Ей, момчета, върнах се — подвикна Коен.
— Че ти ходил ли си някъде?
— Кво? Кво каза?
— Каза, че СЕ ВЪРНА!
— Кой повърна?
Коен се обърна със сияйна усмивка към Ринсуинд.
— Аз ги събрах и ги доведох тука. Няма бъдеще в самотните подвизи.
— А-а… — проточи Ринсуинд, докато оглеждаше изпитателно сценката пред себе си, — някой сред тях дали е под осемдесет години?
— Момко Уили, я стани! — рече Коен.
Надигна се един наглед много обезводнен мъж, не чак толкова сбръчкан като останалите. Носеше ботуши с извънредно дебели подметки.
— Така ходилата ми опират в земята — обясни, щом забеляза втренчения поглед на Ринсуинд.
— Не… не я ли докосват… ако си с обикновени обувки?
— Не става. Ортопедичен проблем, нали разбираш. Как да ти кажа… А бе, при мнозина единият крак е по-къс от другия. Смешна работа, ама при мен…
— Няма нужда да продължаваш — прекъсна го Ринсуинд. — Понякога имам забележителни прозрения… И двата ти крака са по-къси от другия, нали?
— Вярно, бе. Забележително прав си. Личи си магьосникът — похвали го Момъка Уили. — Познаваш ги нещата.
С безумно весела усмивка Ринсуинд се съсредоточи върху следващия член на ордата. Лесно се досети, че е човек, но само защото една маймуна едва ли би се возила в инвалидна количка, и то нахлупила шлем с рога на главата си. Съществото разкриви лице насреща му.
— Това е…
— Кво? Кво?
— …Бесния Хамиш — довърши Коен.
— Кво? Кой?
— Обзалагам се, че инвалидната количка направо смразява враговете — подхвърли Ринсуинд. — Особено с тези остриета, стърчащи от главините.
— Адска мъка беше да я прехвърлим през стената — призна главатарят. — Но ще се шашнеш, като го видиш как сменя скоростта и посоката.
— Кво?
— А този е Простака Тръкъл.
— Разкарай се, магьоснико.
Коен се усмихна бащински.
— Навремето го смятаха за един от най-гадните разбойници.
Ринсуинд примига.
— А… Може ли да си поприказваме само двамата?
Дръпна настрани престарелия варварин.
— Не искам да всявам раздори, но не ти ли минава през ума все пак, че твоите хора са, как да се изразя… с изтекъл срок на годност? Малко старички, по-направо казано.
— Кво? Кво каза?
— Каза, че сме СТАРИЧКИ.
— Кво?
— Ама ти не виждаш ли? — учуди се Коен. — В тях са събрани почти пет столетия опит във варварството и геройството.
— О, пет столетия боен опит се отразяват добре на една дружина — съгласи се Ринсуинд. — Дори чудесно. Стига да не са събрани в толкова малко хора. Какво очакваш от тях? Да повалят противниците, като падат върху тях ли?
— Съвсем наред са си — натърти Коен и показа крехък мъж, впил поглед в голямо трупче от тиково дърво. — Глей го само Калеб Мзкормвача! Над четиристотин души е изтребил с голи ръце. Вече е на осемдесет и пет, ама само малко е прашасал, дето се вика, иначе си е цяло чудо.
— А що за занимание си е намерил?
— Виж какво, тука хората много ги бива в ръкопашния бой. Страхотно си падат по тия схватки, щото повечето нямат право да носят оръжия. И Калеб веднага се нагласи според местните обичаи. Да знаеш само какво я чака тая талпа… Един крясък, да ти се съсири кръвта във вените, и…
— Коен, те всичките са престарели.
— Те са каймакът!
— Не, те са вкиснато сирене — въздъхна Ринсуинд. — Защо си ги довлякъл чак дотук?
— Ще ми помагат да отмъкнем нещичко.
— Скъпоценности или друго?
— А бе, нещо — изведнъж стана потаен варваринът. — В Хунхун е скрито.
— Сериозно? Брей! Предполагам, че населението е многобройно, нали?
— Към половин милион.
— И е неоспорим факт, че стражите изобилстват?
— Чух да разправят, че били към четирийсет хиляди. Ако броиш и всички армии, стават три четвърти милион.
— Каквото очаквах — поклати глава Ринсуинд
— И с тази шепа старци…
— Сребърната орда — гордо го поправи главатарят.
— Моля?!
— Тъй се наричаме. В тоя занаят не може без име. Ние сме Сребърната орда.
Ринсуинд погледна през рамо. Неколцина от ордата бяха задрямали.
— Сребърната орда, значи. Правилно. Подхожда поне на цвета на косата им… които я имат, де. И с тази… Сребърна орда ще нахлуеш в града, ще избиеш стражата и ще отмъкнеш съкровището, а?