Ха! Господин Какво-правих-през-ваканцията е трябвало да се отбие в Анкх-Морпорк, за да провери колко ще му харесат наденичките на Диблър… натъпкани с неподправени… свински… продукти…
Лъжицата разплиска мазни капки по масата.
Ринсуинд прелистваше забързано.
„…мирни улици, по които беше почти непознато грабителството и джебчийството…“
— Разбира се, стъклоок кретен такъв! — развика се Ринсуинд. — Защото всичко лошо се случваше на мен!
„…град, в който всички хора бяха свободни…“
— Свободни? Свободни ли?! Ами да, свободни да пукнат от глад и да бъдат обрани от Гилдията на крадците… — изръмжа Ринсуинд на книгата.
Стигна до друга страница.
„…мой спътник беше Най-големият магьосник, най-изтъкнат и могъщ сред представителите на това занятие в цялата страна…“
— Не съм ти казвал такова нещо! Аз…
А паметта вече коварно избутваше в съзнанието му отделни фрази като „О, Архиканцлерът се вслушва във всяка моя дума“ или „Онази бърлога направо ще се срути, ако не се навъртам да оправям нещата“. Но какво лошо има да изтървеш подобен лаф след няколко бири? Нима някой може да бъде толкова лековерен, че веднага да го запише…
Още една ясна картина изплува от паметта му. Дребен засмян дребосък с огромни очила и невинно доверчив подход към живота, с който всяваше ужас и разруха, където стъпеше. Двуцветко не приемаше идеята, че светът е едно гадно и отвратително място, и то само защото, общо взето, поне за него не беше такова. Светът спестяваше гнусотиите, за да ги стовари върху Ринсуинд.
А животът му не страдаше от разнообразие, преди да срещне Двуцветко. Оттогава обаче в него се трупаха огромни количества събития.
После дребосъкът отпътува към дома си, нали така? Към Бес Пеларгик — единственото донякъде достъпно пристанище на Империята.
Кой би могъл да е толкова идиотски доверчив, че да напише всички тези щуротии?
Само един човек.
Ринсуинд не беше политически ориентиран, но за някои неща се досещаше лесно, защото бяха свързани по-скоро с човешката природа, а не с политиката. Противни видения загъмжаха в ума му.
Около Империята има стена. И ако живееш от вътрешната страна на стената, научаваш как да правиш супа от прасешко квичене, защото така е прието, и през цялото време те тормозят стражи, защото така е устроен светът.
Но ако някой напише весела книга… …как си е прекарал ваканцията… …на едно неописуемо различно място… …колкото ще да се е вкаменила традицията, все някой започва да си задава опасни въпроси, например: „А кой изплюска прасето?“
Ринсуинд впери унил поглед в пода. „Селяни от Империята, въставайте! Нямате какво да губите, освен главите на раменете си или пък ръцете и краката си, а освен това могат най-много да ви пуснат през голямата мелачка…“
Огледа кориците. Името на автора липсваше, на гърба имаше кратко послание: „Желая ви все по-голяма сполука! Преписвайте и разпространявайте! Издръжливост и бодрост в напредъка!“
И в Анкх-Морпорк се случваше по някой бунт. Само че там никой не си губеше времето да го организира. Хората награбваха първото попаднало им пред очите оръжие и изскачаха на улиците. И не издигаха внимателно премислени лозунги, а разчитаха на провереното от живота „Ей го бе, ей го! Дръж го, а тъй! Ритни го насам да го набуча на вилата!“ Поводът за бунта обаче почти никога не съвпадаше с причината. Когато провесиха за ушите Лудия Лорд Снапкейс, всъщност не беше защото накара горкия Богис Дългопръстия да изяде собствения си отрязан нос, а защото дългите години, прекарани в треперене от изобретателната му жестокост, в един момент преляха…
От другия край на залата долетя смразяващ писък. Ринсуинд почти събори масата, преди да забележи малката сцена и актьорите.
Отпред трима музиканти клечаха на пода. Всички клиенти на ханчето се обърнаха да изгледат представлението.
Посвоему беше много занимателно. Ринсуинд трудно следеше нишката на сюжета, но беше нещо такова: мъжът си взема момиче, губи го заради друг мъж, съсича новата двойка, а накрая пада върху меча си. После всички излизат да се поклонят. Подробностите се губеха в неспирните викове, актьорите през цялото време говореха не един с друг, а на публиката. Маските на лицата им също не помагаха да ги различи. Пък и музикантите май живееха в свой свят… или в три различни свята, съдейки по издаваните от инструментите звуци.
— Сладкиш с късметче?
— Ъ?
Ринсуинд се възнесе към повърхността от дълбините на трагедията и съзря съдържателя пред себе си. Бе тикнал под носа му тепсия с приблизително овални бисквити.
— Сладкиш с късметче! — настоя кльощавият.