Трудно беше да се каже къде свършват сергиите и къде започват сградите. Пресъхналите неща, висящи на въженца, може да бяха стока или пране, или пък нечия бъдеща вечеря.
Хунхунците явно обичаха да са на открито. Изглежда прекарваха почти целия си живот на улицата, като си деряха гърлата.
Възможно бе да напреднеш само със злобно размахване на лакти и врязване в гъмжилото, докато хората ти сторят път неохотно. А да чакаш и да мрънкаш учтиво: „Ъ-ъ, извинете…“, означаваше да си стоиш на мястото.
Тълпите все пак се отдръпнаха, когато зазвучаха гръмки удари по гонгове и оглушителен пукот. С танцова стъпка мина групичка в бяло.
Ринсуинд долавяше небрежно озадачените погледи на онези, които за миг млъкваха и се взираха в него. Дали не беше време да се държи като местен. Обърна се към най-близкия си съсед в мешавицата и кресна:
— Приятно представление, а?
Дребната стара жена със сламена шапка на главата го изгледа гнусливо.
— Ама това е погребението на господин Ву! — отсече и му обърна гръб.
Наблизо стояха двама войници. В Анкх-Морпорк щяха да си делят една цигара и да си затварят очите за всичко, което би могло да им смути спокойствието. Тези обаче като че бяха излишно бдителни.
Ринсуинд се вмъкна в една пресечка. Неопитният посетител на Хунхун явно можеше да си навлече голяма беля.
Тук беше тихо, а в далечния си край уличката стигаше до много по-широко безлюдно пространство. Воден от увереността, че близостта до хора означава неприятности, той се устреми натам.
Най-сетне малко простор. Всъщност имаше изобилие от незаето място. Настлан с плочи площад, достатъчно голям да побере две армии. По краищата му бяха засадени череши. Учудваща липса на тълпи…
— Ей, ти!
…ако не се броят войниците.
Появиха се внезапно иззад всяко дърво или статуя.
Ринсуинд понечи да отстъпи, но ходът се оказа неуспешен заради стража, издебнал го в гръб.
А насреща му се изпречи ужасяваща бронирана маска.
— Селяко, ти не знаеш ли, че си попаднал на Императорския площад?
— С главна буква ли се пише? — невинно се осведоми Ринсуинд.
— Няма да задаваш въпроси!
— Значи ще приема, че отговорът е „да“. О, разбирам, много важно място. Съжалявам. Просто ще си отида…
— Не мърдай!
Имаше нелеп пропуск в действията им, който озадачи Ринсуинд — никой не си направи труда да го хване и да го върже. След миг се сети, че според войниците нямаше нужда да се занимават с него. Нали хората винаги правеха каквото им се каже?
Коен твърдеше, че в Империята имат нещо по-лошо и от камшиците.
Сети се, че е време да падне на колене. Присви се, докоснал леко плочите с върховете на пръстите си.
— Питам се — подхвърли жизнерадостно, докато се наместваше в стартова позиция, — дали моментът не е подходящ да чуете една всеизвестна поговорка?
За Коен градските порти бяха позната гледака. Доста от тях бе потрошил през живота си с тарани и обсадни оръдия, веднъж дори и с главата си.
Портите на Хунхун обаче си ги биваше. Изобщо не приличаха на онези в Анкх-Морпорк, винаги гостоприемно отворени, за да привлекат платежоспособния посетител в града. Единствената им далечна връзка със защитната функция беше големият надпис: „Благодаря ви, че не ни нападате. Желаем ви приятен ден.“ А тези тук стряскаха с размерите си, освен това бяха изработени от метал, да не говорим зя стражевия пост, пред който чакаше цял взвод от неприветливо настроени мъже в черни брони.
— Даскале…
— Кажи, Коен.
— Туй пък що го правим? Нали уж щяхме да се промъкваме по ония акведукти, дето мишките толкова ги харесват?
Господин Сейвлой размаха пръст укорно.
— Така ще влезем в самия Забранен град. И помнете на какво ви учих. Време е да проумеете как трябва да се държите в градовете.
— А бе, знам аз как да се развихря в скапаните градове — изсумтя Тръкъл Простака. — Грабиш, кефиш се, а на излизане палиш. Същото като в селата, ама губиш повечко време.
— Подходящо поведение, но само когато минаваш през града на път за другаде. Ами ако поискаш да се отбиеш там и на другия ден?
— А бе, тъпако, как ще се отбия, като града вече го няма?
— Господа, моля ви да се вслушвате в думите ми! Трябва вече да усвоите цивилизованите нрави!
Хората не можеха да минат през портите просто така. Имаше опашка. Стражите се скупчваха настръхнали около всеки треперещ човечец, за да му проверят документите.