Ринсуинд се взираше изтръпнал в банкнотата.
В Анкх-Морпорк имаше манифактури за всякаква хартия, а в Гилдията на гравьорите не бяха малко майсторите, които можеха да изпишат името и адреса си по върха на игла.
Изпита чудновата гордост от съгражданите си. Не отричаше, че са зли и алчни, но поне влагаха в това докрай способностите си и не се заблуждаваха, че вече са научили всички хитрини.
— Според мен — увери той търговеца — ще откриеш, че множество здания в Анкх-Морпорк се нуждаят от нови покриви.
— Сериозно?
— О, да. Дъждът направо ги залива отвътре.
— И собствениците ще могат да си платят? Чувал съм, че…
Ринсуинд пак погледна банкнотата и поклати глава. Струвала повече от златото…
— Ще ти платят с не по-лоши хартийки от тази. Вероятно и с по-хубави. Ще кажа някоя и друга добра дума за теб. А сега — добави тутакси — ще ме упътиш ли как да изляза от града?
Дибала се почеса по темето.
— Може да е малко трудничко. Отвън са разположени армии, пък ти имаш доста чуждестранен вид с тази шапка…
В началото на уличката настъпи оживление… по-точно движението на гъмжилото се засили едва забележимо. В тълпата се отвори пролука, както винаги става в близост до оръжия. Отряд стражници вървеше забързано към Дибала.
Търговецът също долепи гръб до стената и ги посрещна с приветлива усмивка, показваща готовността му да продава с отстъпка на всекиго, стига да носи поне нож.
Двама влачеха отпуснато тяло. Когато подминаваха сергията, фигурата надигна поокървавената си глава и изрече:
— Неизменна сполука на…
Юмрук в ръкавица я прасна през устата. После тълпата запълни пролуката.
— Брей, брей — затюхка се търговецът. — Като гледам… Ей, къде изчезнахте?
Ринсуинд се появи иззад близкия ъгъл. Дибала го погледна по-почтително. Спомни си, че дори чу лек пукот и видя искри, когато чужденецът се скри от погледа му.
— Виждам, че са спипали още един от онези — продължи той невъзмутимо. — Сигурно и този е лепил плакати по стените.
— Още един от кои?
— От Червената армия. Ха!
— Ясно.
— Не им обръщам внимание — вдигна рамене Дибала. — Някои се кълнат, че древните легенди щели да се сбъднат. Още нищо не съм видял.
— Пък и човечецът не изглеждаше много легендарен — съгласи се Ринсуинд.
— Хората вярват на всякакви глупости.
— Какво ще го сполети?
— Трудно ми е да позная, щом Императорът скоро ще умре. Може само да му отрежат ръцете и краката.
— Моля?! Но защо?!
— Ами защото е млад. Още малко да беше пораснал, направо му набучваха главата на копие пред портите.
— Това ли е наказанието за лепене на плакати!
— Поне му попречват веднъж завинаги да повтори нарушението.
Ринсуинд заотстъпва заднешком.
— Много ви благодаря — смънка и се отдалечи. — А, не! Няма да се забърквам, щом режат глави…
Някой пак го удари по главата. Любезно.
Докато коленете, а после и брадичката му се опираха в улицата, Ринсуинд се питаше какво е станало с привичното му „Ей, ти!“.
Сребърната орда се провираше през лабиринтите на Хунхун.
— На туй не му викам да нахлуеш в град и да изтрепеш всички гадняри — мърмореше ядно Тръкъл Простака. — Като бях в бандата на Брус Номада, никога не влизахме през главната порта, като да сме сбирщина шибан…
— Господин Простако — веднага го прекъсна бившият учител, — дали моментът не е подходящ да ви напомня за списъка, който раздадох на всички ви?
— Какъв идиотски списък, бе? — наежи се Тръкъл и брадичката му щръкна предизвикателно.
— На допустимите в цивилизованото общество думи и изрази. Моля всички ви да си спомните какво ви говорих за поведението на добре възпитаните хора. Това е жизнено важно за дългосрочната ни стратегия.
— А що е то „дългосрочна стратегия“? — обади се Калеб Изкормвача.
— Туй, дето ще го правим по-късно — обясни тежко Коен.
— Добре де, какво?
— Нашият План — още по-внушително изрече главатарят.
— Бре, да му го нач… — веднага започна Тръкъл.
— Списъкът, господин Простако, списъкът! — назидателно напомни господин Сейвлой. — Признавам богатия ви опит в дивата пустош, но тук сме в цивилизацията и ще използвате само прилични думи. Разбрахме ли се?
— Тръкъл, най-добре го послушай — намеси се Коен.
— Предлагам да се разходим около Забранения град — забързано предложи господин Сейвлой, за да не прекали.
Всички от ордата вече бяха видели Забранения град. Стените около него се извисяваха на четиридесет стъпки.
— Доста войска пази портите — промърмори Коен.
— Така и трябва. Вътре има приказни съкровища.