Гласът му затихна, щом осъзна, че сто чифта очи не го изпускат от погледа си, а сто чифта уши слушат в захлас. Спомни си току-що произнесените думи и размаха ръце.
— Ами няма какво да ви говоря, това е!
— Именно — мазно го подкрепи Две Огнени Билки. — Ще победим, защото историята е на наша страна.
— Ще победим, защото Най-големият магьосник е на наша страна! — остро се намеси Пепепудата.
— Я ме чуйте! — кресна Ринсуинд. — Имам повече доверие на себе си, отколкото на историята! Ох, да му се не види… Аз ли казах това?…
— Значи ще помогнеш на Три Впрегнати Бивола — тегли чертата Пеперудата.
— Моля ви! — довърши го Цъфтящият Лотос.
Ринсуинд се вторачи в нея, после плъзна поглед по скупчените наоколо почтителни пубертети, които искрено вярваха, че с вдъхновяващи песни можеш да победиш армия.
Като се замислеше, оставаше му да стори само едно нещо — засега да им играе по свирката, после да се махне колкото се може по-далеч оттук при първия сгоден случай. Е, гневът на Пеперудата не беше за подценяване, но копието си беше копие, нямаше спор по това. Разбира се, известно време щеше да се чувства бъзливец, но и така щеше да е добре, защото набучена на копието, главата му нямаше да чувства нищо.
В света имаше прекомерно изобилие от герои, никой нямаше да спечели, ако се пръкне още един. Затова пък се срещаше само един-единствен Ринсуинд, който дължеше и на себе си, и на света да съществува възможно най-дълго.
В една странноприемница с двор бяха заградили място за Багажите.
Сред събраните там се виждаха огромни сандъци, достатъчно вместителни за всичко необходимо на едно семейство в продължение на поне две седмици. Срещаха се и търговски куфари за мостри — просто квадратни кутии на груби крака. Не липсваха и изящни чанти с вещи за по една нощувка.
Всички пристъпяха безцелно в ограденото пространство. Понякога се чуваха дрънченето на дръжка или проскърцването на панта, веднъж и трясъкът на ядно затворен капак, после тропотът на другите Багажи, които бързаха да се отдръпнат.
Три бяха особено едри, покрити с кожа и декоративни кабари. Обектът на тяхното внимание представляваше значително по-елегантно куфарче с източени крачета. Вече се бе свряло в най-далечния ъгъл.
Широк черен капак изскърца, когато най-грамадният сандък пристъпи по-наблизо. Дребният Багаж така се притисна към оградата, че вече му оставаше само да се покатери по нея.
От улицата се разнесе тупуркане на тичащи крака. Доближи оградата и спря внезапно.
Последва стон на опънато зебло върху каруца, върху което се е стоварила неочаквана тежест.
За миг в лъчите на изгряващата луна се очерта премятащ се силует. Пльосна се тежко пред трите настъпващи сандъка, закрепи се на краката си и нападна.
Не след дълго отседналите в странноприемницата се изсипаха на двора, но късно — завариха всевъзможни дрехи и тоалетни принадлежности разсипани н отъпкани по плочите. А трите черни сандъка, очукани и изподраскани, видяха на покрива — приплъзваха по керемидите и се избутваха взаимно в усилията си да стигнат по-високо. Другите бяха изпаднали в паника и потрошиха оградата.
Събраха ги из околността. С изключение на един.
Ордата видимо се гордееше със себе си, когато седнаха да вечерят. Господин Сейвлой си каза, че съратниците му се държат досущ като момчета, получили първия си панталон с дълги крачоли.
Точно така си беше. Всеки носеше торбест панталон, а отгоре — дълга сива роба.
— Ние пазарувахме — наперено изрече Калеб. — Плащахме си за нещата с пари. И сме облечени като всички цивилизовани хора.
— Да, наистина — снизходително промълви бившият учител.
Много се надяваше обаче останалите да не научат като кой вид цивилизовани хора са се пременили. В момента сериозен проблем оставаха брадите им. Хората, които носеха същите дрехи в Забранения град, нямаха бради. Всъщност по това ги разпознаваха. Е, да, бяха по-известни с липсата на други телесни атрибути, на чието отнемане всъщност дължаха и липсата на окосмяване.
Коен се размърда на столчето.
— Сърби тая пущина — промърмори намусен. — Значи туй било панталон, а? Не съм носил до днеска. И риза. Друго си е плетената стоманена ризница… А бе, Даскале, сетих се нещо да те питам.
— Да, Коен?
— Защо разправяше на оня, дето ти продаде фойерверките, че твоите познати все измирали изведнъж?
Кракът на господин Сейвлой почука кротко по обемистия пакет под масата, сложен до новичш хубав казан.
— За да не му се стори подозрителна покупката ми.
— Пет хиляди фойерверка да не са подозрителни?