— Нищо лошо няма да си бирник… — едва изхъхри той.
— И ние не сме казвали таквоз нещо — напомни Диамантените Зъби. — Много си падаме да се запознаваме с бирници.
— Направо ги обожаваме — добави друг старец.
— Тъй става най-лесно — обясни Диамантените Зъби.
— Ъхъ — потвърди трети старец. — Що да ходиш от къща на къща и да трепеш всекиго, чакаш само бирникът да им прибере…
— Господа, позволете да се намеся.
Говореше онзи с козето лице, не толкова противен като останалите. Шест Благоприятни Ветрове напразно се вслушваше в странните звукосъчетания на чуждия език.
— Как тъй? Нали е бирник?
— Кво?
— Събираемостта на данъците е здравата основа на управлението, господа. Повярвайте ми. Нищо няма да постигнем, ако убием този усърден чиновник.
— Ха, нали ще е труп? И туй ако не е полза, здраве му кажи!
— Как проникнахте тук? — осмели се да попита Шест Благоприятни Ветрове. — Наоколо има силна стража.
— Знаех си, че нещо сме пропуснали — промърмори Диамантените Зъби.
— Бихме искали да ни разведете из Забранения град — предложи Козето Лице. — Тук сме, за да научим повече за вашата чудесна… планина… разновидност на бамбука… течаща вода вечер… ех, да му се не види… да, цивилизация!
А зад него Тръкъл показваше с енергични жестове какво сторили момчетата на Брус Номада с един бирник. Шест Благоприятни Ветрове не се нуждаеше от обяснения, за да разбере разказа.
— Ама ти кво му се умилкваш?
— Чингис, загубихме се. И без това няма никакви карти на Забранения град. Нуждаем се от водач.
Козето Лице подкани:
— Е, ще дойдете ли с нас?
„Ще изляза оттук! — възкликна мислено чиновникът. — Навън сигурно има стражи!“
Ринсуинд и Двуцветко си лежаха всеки в килията и си припомняха доброто старо време. Поне Двуцветко приказваше само за това. Ринсуинд човъркаше пролука в стената с една сламка. Друго нямаше подръка. Биха минали няколко хилядолетия, докато постигне нещо, но това не беше причина да се откаже.
— Тук хранят ли затворниците? — сети се изведнъж, прекъсвайки потока от възторжени излияния.
— Понякога. Разбира се, не е като превъзходната храна в Анкх-Морпорк.
— Нима?
— Завинаги запомних великолепните наденички на господин Диблър.
— Не си единственият.
— Такова нещо се случва веднъж в живота.
— Вярно, доста от клиентите му не смеят да повторят. — Сламката се счупи. — Гръм и мълнии! — избухна Ринсуинд. — Какво й е толкова важното на онази Червена армия? Сбирщина хлапета! Досадни са, нищо повече!
— Да, боя се, че животът доста се обърка — призна Двуцветко. — Чувал ли си за теорията, че историческият процес е цикличен? Сякаш се върти колело.
— Ох, пак ли тези глупости!
— Е, тук обаче мнозина вярват в това. Смятат, че историята започва отново на всеки три хиляди години.
— Може, може… — мънкаше Ринсуинд, който търсеше друга сламка. После думите проникнаха в съзнанието му. — Само три хиляди години? Не е ли малко… кратичко, а? Ами звездите, океаните?
— О, не ти говоря за това. Не за… съпътстващите атрибути. Истинската история е започнала с основаването на Империята от владетеля Едно Слънчево Огледало. С първия Император. И с неговия Най-голям магьосник. Само една легенда, разбира се. Селяните вярват в такива измислици. Като погледнат Великата стена и си казват: „Виж какво чудо е, трябва да е направена с магия.“ А Червената армия… сигурно е била първата истинска, дисциплинирана и обучена войска. Нищо вълшебно. Глупави предания…
— Какви все пак?
— Ами разправят, че Най-големият магьосник одухотворил пръстта. И когато всички други армии на континента се изправили на бойното поле срещу Императора Едно Слънчево Огледало, той пуснал хвърчило.
— Разумно — одобри Ринсуинд. — Като почне война, вземи си отпуск.
— Не ме разбра. Хвърчилото било много особено. Улавяло мълниите от небето, Най-големият магьосник ги събирал в стъкленици и… опекъл пръстта с тях. Така създал армията.
— Ха, никога не съм чувал за подобни заклинания.
Парченце от мазилката се отрони. „Не е зле за десетина минути труд — похвали се Ринсуинд. — Докъм следващия ледников период може и да се измъкна.“
Сети се обаче, че човърка стената към килията на Двуцветко. Май си губеше времето.
Захвана се с онази, която трябваше да е външната.
Разнесе се смразяващ писък.
Той задраска още по-упорито по процепа между камъните.