— Според мен те са варвари, нахлули в страната ни.
— Ама как позна? — слиса се Уили Момъка. — Носим тия гадни панталони, ядем с вилици и други таквиз…
Старшият нинджа се ухили присмехулно.
— Герои-евнуси, значи?
— Ти кого обиждаш на скопец, бе? — озъби се и Коен.
— Да му покажа ли кво научих от упражненията с дървото, а? — предложи Калеб, чието нетърпеливо подскачане от крак на крак беше малко затруднено от мъчещия го артрит.
Нинджата го изгледа с пренебрежение.
— Даже няма да го одраскаш, старче.
— Ти само стой и гледай.
Калеб Протегна напред ръката си с тиковия брус и вдигна другата над главата си с леко пъшкане.
— Виждаш ли я тая ръка, а? Виждаш ли я?
— Виждам я — потвърди нинджата през зъби, за да не се разсмее.
— Хубаво тогаз. — Калеб го ритна с все сила между краката, после стовари дървото върху тила му. — Да ми беше гледал крака, зяпльо!
Другите нинджи обаче затракаха със своите нунджако и дълги, леко извити саби.
Ордата се скупчи. Хамиш отметна одеялото от краката си и се показа скритият им арсенал. Все пак очуканите остриета изглеждаха безобидни в сравнение с лъскавите играчки на мъжете, заобиколили ги в кръг.
— Даскале, я отидете с бирника в ъгъла, да не пострадате — предложи Коен.
— Но това е безумие! — възкликна Шест Благоприятни Ветрове. — Те са непобедими, а вие сте старци! Предайте се и ще ви издействам… ъ-ъ, данъчни облекчения.
— По-кротко — меко го скастри господин Сейвлой. — Никой няма да пострада. Образно казано, де.
Чингис Коен размаха меча си.
— Хайде, момчета, я да видим колко струвате.
Данъчният чиновник зяпаше ужасено наперената Орда.
— Предстои страшно клане! — промълви той задъхан.
— Уви, така изглежда — поклати глава господин Сейвлой.
— Но те са толкова престарели, че се чудя как смъртта не ги е прибрала досега! Защо го правят?
Бившият учител вдигна рамене.
— Цял живот само това са правили.
Един нинджа се премяташе с крясъци по залата, размахал саби и с двете си ръце. Коен го чакаше в позата на търпелив дървар.
— Чувал ли сте някога за еволюцията? — попита господин Сейвлой.
Двамата противници се срещнаха. Въздухът сякаш се замъгли.
— Или пък за естествения подбор и оцеляването на най-приспособените? — любезно продължи бившият учител.
Крясъкът изведнъж премина в друга тоналност.
— Изобщо не видях как замахна с меча! — прошепна чиновникът.
— Най-често е така — успокои го господин Сейвлой.
Хамиш изтрополи край тях в количката си, погнал мъж с пречупена сабя и огромно желание да се измъкне, за да оцелее.
— Вземете си ментови бонбонки — предложи господин Сейвлой. — Ако ще се навъртате по-дълго край Ордата, много помагат.
Ароматът от поднесената му книжна кесийка блъсна носа на Шест Благоприятни Ветрове като струя от огнехвъргачка.
— Но… как можете да помиришете нещо, след като хапнете от това?!
— Не мога — щастливо потвърди отскорошният варварин.
Чиновникът зяпаше. Схватката продължаваше, като само едната страна налиташе яростно и бързо. Ордата се биеше, както е присъщо на старите хора — бавно и пресметливо. Нинджите се суетяха, но колкото и бързо да летяха наточените като бръснач шурикени или изстреляните в кинжален удар крака, мишената никога не беше на мястото си, при това без да влага никакви видими усилия.
— Тъкмо имаме време да си побъбрим на спокойствие — подхвана пак бившият учител и в същия миг нещо с много остриета се заби над главата на бирника. — Дали можете да ми кажете нещо повече за огромната могила до града?
— Моля? — разсеяно измънка Шест Благоприятни Ветрове.
— Питам ви за могилата.
— Сега ли?!
Нечие ухо удари чиновника по челото.
— Географията ми е любимото занимание.
— Ами наричаме я Голямата могила… Но какво прави той с това?…
— Има озадачаващо правилна форма. Естествено образувание ли е?
— Какво? А, не знам. Ако се вярва на преданията, вече е на хиляди години. Образувала се изведнъж по време на ужасна буря, когато починал първият ни Император. Но… Ей сега ще го убият! Ей сега. Как го направи?!
Шест Благоприятни Ветрове изведнъж си спомни за многобройните партии шибо, които бе изиграл като малък с дядо си. Старецът винаги го побеждаваше. Просто цял живот бе упражнявал играта.
— Ох, разбирам!… — възкликна чиновникът.
— Именно — натърти господин Сейвлой. — Натрупали са десетилетен опит как да не умират. И са истински майстори в това изкуство.
— А-а… защо дойдоха тук?
— Ще извършим един обир.
Бирникът кимна с разбиране. Богатствата на Забранения град бяха легендарни. Вероятно дори призраците-кръвопийци трябваше да са чували за тях.