— Говорещата ваза на Император Пги Су? — опита се да налучка той.
— Не.
— Нефритовият бюст на Сунг Цют Ли?
— Не. Изобщо не се доближавате до истината.
— Може би тайната на коприната?
— Че каква тайна е тя? Всички я знаят. Нещо несравнимо по-ценно.
Шест Благоприятни Ветрове против волята си започна да се изпълва с почит. Имаше защо — само седмина от нинджите още бяха на крака и Коен в момента се дуелираше с един, а със свободната ръка си свиваше папироска.
Господин Сейвлой разпозна изражението в очите на пълничкия мъж.
Същото се бе случило и с него.
Коен нахлуваше в живота на хората като блуждаеща планета в мирна слънчева система. Повличаше те със себе си, защото втори такъв шанс просто нямаше да имаш в живота си.
Може би точно това учените хора наричаха „харизма“. Надделяваше дори над вонята на пръч, наскоро хапнал аспержи с много къри, която се носеше от Коен. Всичко вършеше не по правилата. Неспирно ругаеше хората и според господин Сейвлой се държеше твърде обидно с чужденците. С епитетите, които ръсеше, всеки друг би заслужил само клъцнато гърло. А на Коен му се разминаваше, защото околните веднага виждаха, че не държи карез… но предимно защото беше ходеща природна стихия.
Така беше с всички. Когато не се биеше с тролите, пораждаше се с тях много по-добре от хората. Не смятаха, че различните раси трябва да имат права. Дори кръвожадните индивидуалисти да му се бяха хванали на въдичката.
Господин Сейвлой обаче още в първия ден прозря безцелността на живота им и насочи полека разговора към безкрайните възможности, предлагани от Ауриента…
Светлина озари очите на Шест Благоприятни Ветрове.
— Имате ли си счетоводител?
— Не. Защо?
— Кажете ми… Постъпленията от този обир като печалба ли ще бъдат отчетени или като разширение на капиталовата база?
— Не съм се замислял. Едва ли има значение — Ордата не плаща данъци.
— Наистина ли? На никого?
— На никого. Смешно е, но парите не се задържат дълго у тях. Сякаш изчезват с магия — харчат ги за пиене, жени и другите удоволствия на разгулния живот. От гледна точка на героите май си плащат данъка…
Чу се тих пукот — бирникът отпуши шишенцето с мастило и облиза четката си.
— Не, по-скоро бих казал, че това са присъщи разходи на варварския герой. Освен това има износване и повреди на оръжието, защитно облекло… Да не забравяме и проблема с пенсионирането.
— О, не споменавайте тази дума пред тях! Смятат я за много мръсна. Само че в известен смисъл точно затова са тук. Това е последното им приключение.
— След като откраднат съкровището, за което не желаете да ми намекнете нищо.
— Правилно. Ще бъдете добре дошъл при нас. Ще станете варварски… хм… счетоводител. Убивал ли сте човек досега?
— Е, не с оръжие. Но смея да твърдя, че някои данъчни закони са наистина смъртоносни, ако се прилагат стриктно.
Господин Сейвлой грейна.
— Да, това са постиженията на цивилизацията!
Последният нинджа още не беше паднал, но вероятно защото Хамиш Бесния му бе притиснал стъпалата с едното си колело.
Бившият учител потупа чиновника по рамото.
— Извинете, но често се налага намесата ми на този етап.
Пристъпи предпазливо към оцелелия, който се озърташе трескаво. Край шията му потрепваха шест остриета, сякаш участваше в доста сложен народен танц.
— Добро утро — поздрави го господин Сейвлой. — Само ще ви изтъкна, че нашият Чингис е извънредно праволинеен човек. Трудно му е да разбере безсмисленото перчене. Позволявам си да ви предложа да се въздържате от фрази като: „Предпочитам да умра, но няма да изменя на Императора!“ Е, освен ако наистина имате такова желание. Ако ще молите за милост, достатъчен е и лек жест с ръка. Не се опитвайте да кимнете, моля ви.
Младежът изгледа косо Коен, който му кимна окуражаващо.
После бързо помръдна пръстите на дясната си ръка.
Плетеницата от мечове около него изчезна. Тръкъл тупна нинджата по главата с боздугана си.
— Изобщо не се заяждай с мен! Не го убих, нали? — изсумтя недоволно.
— Ау! — Уили Момъка експериментираше с едно нунджако и се прасна по ухото. — Как се оправят с тия боклуци?
— Кво?
— Да, ама един беше страхотен в задното салто с две бойни брадви в ръцете.
— Ъхъ.
— Ти обаче нечестно си подложи меча.
— Тъй му преподадох много важен урок в живота.
— И каква му е ползата, като животът му свърши?
— Кво?
Шест Благоприятни Ветрове май не знаеше да плаче ли, да се смее ли.
— Но… но… виждал съм тези стражи да се бият и друг път! Те са непобедими!