— Освен това — продължи дъщеря му — имам картата. А ще бъде ужасно, ако случайно се загубиш и излезеш от Забранения град, нали?
Ринсуинд се примири. Каза си, че покойната съпруга на Двуцветко трябва да е била необичайно схватлива жена.
— Добре, де. Но няма да ми се пречкаш и ще правиш каквото ти казвам.
Пеперудата се поклони.
— Води, Най-голям магьоснико.
— Знаех си! — ядоса се Тръкъл. — Отрова!
— Не се яде, а се маже по тялото — успокои го господин Сейвлой. — Гледай мен. В цивилизацията се прави така, за да станеш чист.
Ордата стоеше до кръста в топлата вода, с изключение на Хамиш — отказа да се раздели с количката, затова се бе потопил до шията.
— Щипе ме — оплака се Коен. — А кожата ми се лющи и се разтваря.
— Това не е кожата ти — поправи го строго бившият учител. — Никога ли не сте виждали баня?
— О, виждал съм — похвали се Уили Момъка. — Убих лудия върховен жрец на Псевдополис в една баня. Имаше мехурчета. И петнайсет голи мацки.
Бирникът не ги слушаше, а се вживяваше в новата си роля. Вече бе стигнал до извода, че членовете на Ордата като физически лица са припечелили планини от кеш през кариерата си на варварски герои. И са загубили почти всичко в други дейности (които Шест Благоприятни Ветрове определи като „връзки с обществеността“), присъщи на професията им. Вече можеше да обоснове чудесно данъчно облекчение за Ордата. Фактът, че не бяха регистрирани в нито една данъчна служба по света, му се струваше съвсем незначителен. Важен беше принципът. И лихвите, разбира се.
Примъкна се към бившия учител, докато Ордата продължаваше запознанството си с маслата за баня, като първо ги опитваше на вкус.
— Мисля, че вече знам какво ще откраднете. Легендарното диамантено ковчеже на Шу Ю!
— Пак грешите.
— Тъй ли…
— Край на банята, господа — призова господин Сейвлой. — Я да видим… Усвоихте досега правилата на търговията, на общуването, на данъчното облагане…
— Сериозно? Не се сещам — възрази Коен.
— Вземате от търговците почти всички пари, които имат — подсказа Шест Благоприятни Ветрове, подавайки му почтително хавлия.
— А, вярно, бе. От колко години го правя…
— Не, вземал си им всички пари — назидателно изрече бившият учител. — Основна грешка. Убивал си мнозина, другите пък си оставял бедняци.
— Ама туй си е направо приказка! — възропта Тръкъл, който изчовъркваше вкаменелости от едното си ухо. — Търговците бедни, пък ние — богати.
— Не!
— Че защо?
— Не е цивилизовано!
— Същото е като с овцете — обясни кротко бирникът. — Не ги одираш веднъж, ами им стрижеш вълната всяка година.
Ордата го изгледа с недоумение.
— Те са още в епохата на ловците-събирачи — с нотка на безнадеждност промърмори господин Сейвлой. — Използвахте неподходяща метафора.
— Аха, значи е вълшебният пеещ меч на Уонг! — въодушеви се чиновникът. — Точно това ще откраднете!
— Не. А и „кражба“ в случая е определение, което напълно се разминава с намеренията ни. Добре, господа… може още да не сте се приобщили към цивилизацията, но сте приятно чисти. Мнозина смятат, че повече не е и нужно. Време е да предприемем нещо.
Ордата се изпъчи. Това поне го разбираха.
— Към тронната зала! — нададе боен зов Чингис Коен.
Шест Благоприятни Ветрове не беше от най-пъргавите в ума, но най-после събра две и две.
— Императорът! — ахна и притисна длан към устата си, само че в ужаса му нахлу злорадство. — Ще го похитите!
Диаманти заблещукаха в усмивката на Коен.
Още двама мъртви стражи в коридора към личните покои на Императора.
— А как тъй ви заловиха живи? — прошепна Ринсуинд. — Видях, че ви налетяха онези стражи с големите мечове. Ти защо не си труп, а?
— Сигурно предпочитаха първо да ни изтезават — предположи Пеперудата. — Защото успяхме да раним десетина от тях.
— Нима? Да не сте лепили плакати по тях? Или им пяхте революционни песни, докато припаднаха? Няма ли да си набиеш най-после в главата, че някой ви е искал живи!
Ринсуинд се вторачи в труповете. Никой от двамата мъже не бе успял да изтегли меча си от ножницата.
— Хъ, как ще изненадаш по тесен коридор такива свирепи типове? Значи ги е пречукал някой, когото те са познавали. Я да се разкараме оттук!
— Продължаваме — непреклонно реши Пеперудата.
— Това е капан. Използват ви да свършите мръсната работа на някого.
Тя вдигна рамене.
— При голямата нефритова статуя свиваме наляво.
Беше към четири сутринта, час преди разсъмване. В залите имаше малко стражи. В края на краищата това беше сърцевината на Забранения град. Какво лошо би могло да се случи тук?