— Нещо се е объркало, господарю…
Билките зяпаше като хипнотизиран ръцете, които галеха и оформяха хартията.
— Колко жалко. Не ми харесва да объркват плановете ми. Ей, ти, стражът! Давам ти още един шанс да оправдаеш злощастния факт, че живееш. Отведи този нещастник. Налага се да съставя нов план.
— Господарю!
— Слушам те, Две Огнени Билки.
— Когато вие… тоест ние се споразумяхме, че Червената армия ще служи на целите ви, вие ми обещахте лична неприкосновеност.
Лорд Хонг се усмихна.
— Добре си спомням какво казах. Обещах да не изричам и да не пиша заповед за екзекуцията ти, нали? Държа на думата си, иначе в какво бих се превърнал?
Направи последната гънка и остави малкото хартиено украшение върху лакираната масичка.
Стражът и Билките се вторачиха във фигурката.
— Хайде, изведи го вече навън! — отегчено промълви Лорд Хонг.
Листът се бе превърнал в превъзходно изображение на човек.
Но май не бе стигнал и за глава.
Най-приближените се оказаха към осемдесет мъже, жени и евнуси в различни степени на сънливост.
Изумиха се до безчувственост, когато видяха кой седи на трона.
Ордата пък се изуми от вида им.
— Ама какви са тия дърти кисели брантии отзад? — шепнешком попита Коен, който нехайно си подхвърляше метателен нож.
— Вдовиците на предишни Императори — изсъска в ухото му Шест Благоприятни Ветрове.
— Не сме длъжни да се женим за тях, нали?
— Не ми се вярва.
— И защо са им толкоз мънички стъпалата? Не ми харесват жени с дребни крака.
Сановникът му обясни. Лицето на варварина застина в свирепа гримаса.
— Доста нещица научих за тая цивилизация и взех да се ядосвам. Хъ!
— Ще ни каже ли някой какво става тук? — троснато попита мъж на средна възраст. — Кои са тези стари евнуси?
— Ти пък кой си, бе? — наежи се Коен и извади меча си. — Искам да ти чуя името, та да го напишем на гроба ти…
— Питам се дали не е време за малко по-любезно запознанство? — пристъпи напред господин Сейвлой. — Това е Чингис Коен… прибери меча, моля те… а тези са неговата Орда. Варвари. Превзеха вашия град. А вие сте?…
— Варвари ли? — надменно прихна мъжът. — Нашествениците прииждат на безбройни хиляди! Безчет едри виещи мъже на дребни коне…
— Кво ви разправях, а? — доволно се обади Тръкъл. — Ама кой ли ме слуша!
— …и тогава има пожари, насилие и грабежи по целия град!
— Още не сме закусили — оправда се лениво Коен, подмятайки ножа.
— Ха! По-скоро бих умрял, отколкото да се подчиня на жалки твари като вас!
Коен вдигна рамене.
— Тогаз що ми губиш времето?
— Олеле… — прошепна Шест Благоприятни Ветрове.
Хвърлянето беше стъписващо точно.
— И кой беше тоя? — заяде се Коен, когато трупът падна сгърчен на пода. — Някой познаваше ли го?
— Чингис… — въздъхна господин Сейвлой. — Откога ти повтарям, че хората нямат точно това предвид. Е, поне не винаги.
— Че защо го казват тогаз?
— Ами… от лицемерие, предполагам. Така е прието.
— Пак ли тая пуста цивилизация?
— Уви.
— Я да уредим въпроса веднъж завинаги! — отсече Коен и се изправи. — Да си вдигнат ръцете всички, които предпочитат да умрат, но да не ме признаят за свой Император.
— Има ли такива? — благо добави бившият учител.
Време беше да спре и да помисли. Преследваха го. Тоест бяха подгонили беглец в избледняла червена роба и твърде овъглена островърха шапка.
За Ринсуинд беше неимоверно трудно да преглътне идеята, но не изключваше вероятността да не го тормозят, ако облече нещо друго.
На едно въже пред него се ветрееха блузи и панталони. Направата им имаше отношение към шивашкото изкуство, колкото сеченето на дърва към дърводелството. Изглеждаха досущ като дрехите, които носеха почти всички жители на Хунхун.
Значи… да си свали шапката.
Ринсуинд се поколеба. Някой извън занаята едва ли би разбрал затруднението му. Магьосникът би се разделил охотно с робата и гащите си, но не и с шапката. Нали можеха да го помислят за най-обикновен човек?!
В далечината се разнесоха викове.
Гласът на разума вече проумяваше, че ако не внимава, ще свърши мъртъв като останалите части на Ринсуинд, и му подсказа саркастично: „Добре де, нека си останем с проклетата шапка на главата. Поначало заради нея загазихме. Въобразяваш си, че още дълго ще имаш глава, на която да я носиш, нали?“