Преследвачите свиха зад поредния ъгъл, освен бореца, който трудно овладяваше инерцията на туловището си.
— Къде ли изчезна онзи?
Пак бяха попаднали във вътрешен двор. От едната страна имаше свинарници, от другата — купчини тор.
А по средата — островърха шапка.
Един страж протегна светкавично ръка и попречи на колегата си да я докопа.
— Я умната!
— Че кво? Някаква си шапка.
— А останалото къде е? Може просто да се е изпарил в… ами…
Отстъпиха.
— И ти ли си чувал какво умее?
— Само размахал ръце и отворил грамадна дупка в стената!
— О, това е нищо! Казаха ми как долетял в планината върху великански невидим дракон!
— Ами какво ще кажем на Лорд Хонг?
— Не искам да се пръсна на парченца!
— Аз пък не искам да призная пред Лорд Хонг, че сме изтървали беглеца. И без това сме загазили.
— Е… ще вземем шапката. За доказателство.
— Вярно, бе. Ти я вдигни.
— А, не! Ти я вдигни!
— Може да е обкръжена от страховити заклинания.
— Сериозно? Затова ли искаш аз да я взема?! Благодарско, няма що! Я накарай някой от тия да я вдигне!
Перачите отскочиха пъргаво. Хунхунският навик за безпрекословно послушание сякаш се изпари в миг от душите им. Не само войниците се бяха наслушали на разни истории.
— Не, не, трябва спешно да изперем партида чорапи!
Стражът се озърна. Един селяк тъкмо се изнизваше от свинарника, понесъл чувал. Широка сламена шапка закриваше лицето му.
— Ей, ти!
Мъжът пусна товара си, коленичи и удари глава в земята.
— Не ме убивайте! — Стражите се спогледаха.
— Няма да те убием. Искаме просто да вдигнеш от земята онази шапка.
— Каква шапка, могъщ боецо?
— Дето е пред теб, слепецо! Веднага!
Селякът запълзя по двора настрани като рак.
— Тази ли, господарю?
— Тази, ами!
Пръстите на коленичилия мъж докоснаха оръфаната периферия.
— Жена ти е голям хипопотам! Лицето ми изгаря! Лицето мииии!…
Ринсуинд изчака тропотът на сандали да стихне, стана, изтупа прахоляка от шапката си и я прибра в чувала.
Мина много по-добре, отколкото очакваше. Никой освен презряната сган не обличаше такива дрехи, значи всеки, който ги носеше, трябваше да принадлежи към сганта. Също като предназначението на магьосническата шапка, но донякъде в обратния смисъл. Около човек с такава шапка си много учтив и сдържан, а видиш ли някого с широка сламена шапка, подвикваш му: „Ей, ти!“ и…
В този миг някой зад гърба му кресна:
— Ей, ти!
И го прасна през гърба с тоягата си.
Пред очите на Ринсуинд изникна лицето на вбесен слуга, който едва не си натика показалеца в носа му.
— Закъсняваш! Държиш се лошо! Веднага влез вътре!
Сочеше му далечна врата.
Умът на Ринсуинд вече бе подготвил кратичка реч: „О, значи се мислим за много важни, защото държим дебела тояга? Аз пък съм велик магьосник и ще ти кажа къде да си я завреш…“
По пътя между мозъка и устата му думите се преобразиха неузнаваемо:
— Веднага, господине! Отивам на бегом!
Ордата остана сама в залата.
— Е, господа, свършихме си работата — увери ги бившият учител. — Светът ви е поднесен на тепсия.
— И съкровища колкото си искаме… — въздъхна Тръкъл.
— Вярно.
— Ами кво се размотаваме тогаз? Да намерим по-големички чували.
— Няма смисъл — изтъкна господин Сейвлой. — Ще крадете от себе си. Това е Империята. Как ще я напъхате в чувал, за да я зарежете край първия лагерен огън?
— Ами малко изнасилване, а?
Културният варварин въздъхна.
— Доколкото знам, в харема има към триста наложници. Не се съмнявам, че много ще ви се зарадват… стига първо да си свалите ботушите.
Старците си разменяха изцъклени погледи като риби, мъчещи се да вникнат в принципа на велосипеда.
— Ще вземем по-ценните дреболии — предложи накрая Уили Момъка. — Повечко рубини и изумруди ще натъпчем в чувалите.
— А на излизане ще драснем кибрита — облиза се Винсънт. — С всичката тая хартия голям кеф ще падне!
— Не, не, не! — викна господин Сейвлой. — И вазите в тази зала са безценни!
— Не стават за носене, едрички са.
— Доведох ви в цивилизацията!
— Ъхъ, радваме се, че наминахме. Нали, Коен?
Новият император се бе прегърбил на трона и ядно се взираше в отсрещната стена.
— Кво има пък сега?
— Прибираме скъпите джунджурийки и си отиваме вкъщи, нали?
— Да, бе… Вкъщи…
— Нали такъв ти беше Планът?
— Страхотен е — похвали го Тръкъл. — Правиш се на големия шеф, омотаваш им мозъчетата на всички. Никакви неприятности. Не разбивахме врати и други глупотевини. Няма ли да си ходим вече? И да отмъкнем съкровищата?