Тя погледна към спокойно спящото бебе, леко изпъкналите му очи оставаха щадящо скрити в сянката. Сдържа дъха си, когато я връхлетя внезапен изблик на емоция. Толкова много беше искала дете. Никога не бе допускала, че то ще страда като Джей Джей, а той бе само на четири месеца. Тя също се бореше с вината, но за разлика от Джак намираше поне някаква утеха в религията. Възпитана като католичка, бе излязла от католическата църква. Но все пак й се искаше да вярва в Бог, дори по някакъв неясен начин, и успяваше да мисли за себе си като за християнка. Тайно се молеше за Джей Джей, но в същото време не можеше да разбере как Бог бе позволил да съществува такова зло като тази жестока болест.
Джак се досети за състоянието на Лори по дишането й. Като преглъщаше собствените си сълзи, той прегърна жена си и проследи погледа й надолу към кошчето.
— Най-трудното нещо за мен в момента — успя да произнесе Лори, като изтриваше сълзите си, — е чувството, че тъпчем на едно място. Точно сега, докато чакаме алергията му към мишия протеин да отшуми, ние не го лекуваме. Ортодоксалната медицина в известен смисъл ни изостави. Толкова е разочароващо! Чувствах се толкова окрилена, когато започнахме моноклоналното антитяло. Това беше много по-смислено, отколкото неясния ефект от химиотерапията, особено за малко дете. Химиотерапията преследва всяка растяща клетка, докато антитялото — само раковите.
Джак искаше да отговори, но не можа. Единственото, което можеше да направи, беше да се съгласи с Лори като кима с глава. Освен това знаеше, че ако се опита да говори в момента, ще се задуши.
— Иронията е, че това е един от най-конвенционалните медицински провали — каза Лори, успявайки донякъде да се съвземе. — Когато основаната на доказателства медицина се натъкне на спънка, пациентът страда, както и семейството му, оставени сами на себе си.
Джак отново кимна. За нещастие онова, което Лори казваше, беше истина.
— Замислял ли си се някога за някакъв вид алтернативно, или допълнително лечение? — попита Лори. — Искам да кажа, докато ръцете ни са вързани по отношение на лечението с моноклоналното антитяло?
Джак вдигна вежди и я погледна изненадано:
— Ти сериозно ли говориш?
Лори сви рамене.
— Не знам много по въпроса, казано честно. Никога не съм опитвала подобно нещо, ако не се броят витаминните добавки. Не съм и чела кой знае колко. Доколкото знам, всичкото това е шарлатанство, с изключение на няколко фармакологично активни растения.
— И аз така мисля. Според мен всичко се базира на плацебо ефекта. Но не съм се интересувал много, а още по-малко пък съм опитвал. Мисля си, че е за онези хора, които имат повече вяра, отколкото здрав разум или за тези, които искат да бъдат измамени. И най-вече за тези, които са отчаяни.
— Ние сме отчаяни — прошепна Лори.
Джак потърси лицето й в тъмнината. Не можеше да каже дали е сериозна, или не. Те наистина бяха отчаяни. Това беше ясно. Но до такава степен ли бяха отчаяни?
— Не очаквам отговор — добави Лори. — Просто разсъждавам гласно. Бих искала да правим нещо за детето си. Гадно ми е като си помисля как тези невробластомни клетки се разхождат на воля.
Втора глава
12:00 по обяд, понеделник, 1 декември 2008 г.
Кайро, Египет
(5:00 сутринта, Ню Йорк Сити)
Шон Дотри накара египетския шофьор да спре таксито до мавзолея Ал-Гури, гробницата на вожда Мамлук, който беше управлявал Египет до османците в началото на шестнайсетото столетие. За последен път Шон бе идвал тук преди десет години с третата си съпруга. Сега се връщаше с петата, Сана Мартин, радвайки се на посещението значително повече, отколкото на първото. Сана бе поканена да участва в международна конференция по проследяване на генеалогията. Като известен молекулярен биолог, специализирал в областта на митохондриалната генетика, която бе тема на докторската й дисертация, тя бе един от звездните докладчици. Ползите включваха всички разходи по пътуването за двама им. Шон се бе възползвал от възможността да си уреди посещение на провеждащата се по същото време археологическа конференция. Тъй като това бе последният ден от мероприятието, той пропусна заключителния обяд, за да изпълни една много специална поръчка.
Шон излезе от таксито, озовавайки се в задушната, прашна горещина и пресече гъстия трафик на улица Ал-Азар. Всяка кола, камион, автобус и такси надуваше клаксона си, докато ръчните колички за зеленчуци и пешеходците си пробиваха път между блокираните в задръстването превозни средства. Трафикът в Кайро беше истински ужас. За десетгодишния период от последното идване на Шон, населението на столицата бе набъбнало до изумителните 18.7 милиона души.