— Луи, Луи! — смееше ми се той и ме сочеше с дългия си тънък пръст. Сякаш да покаже, че ме е хванал на местопрестъплението.
След това прескочи перваза, мина покрай мен, грабна вонящото тяло на майката от леглото и започна да танцува с него.
— Господи Боже! — изпъшка момчето.
— Да, може и аз да съм възкликнал така — каза вампирът. — Лестат се препъваше в детето, докато влачеше майката във все по-разширяващи се кръгове и пееше. Сплъстената коса на мъртвата падаше по лицето ѝ, а главата ѝ се люшкаше напред-назад. Някаква черна течност рукна от устата ѝ. Лестат я хвърли на пода, но аз вече бях избягал през прозореца и тичах по улицата. Той хукна след мен.
— Страх ли те е от мен, Луи? — викаше той. — А, страх ли те е? Детето е живо, Луи. Още диша. Да се върна ли да го направя вампир? Можем да я използваме, помисли си само какви красиви роклички можем да ѝ купим. Луи, чакай, Луи! Ако кажеш, ще се върна за нея!
Той тичаше след мен по целия път до хотела. По целия път през покривите, по които бях хукнал с надеждата да му избягам. Накрая аз скочих през прозореца на нашия салон, обърнах се вбесен и го затворих. Бях напълно обезумял. Обикалях из стаята и се опитвах да измисля начин да го убия. Представях си го изпепелен на покрива под прозореца. Гневът ми беше толкова силен, че бях напълно лишен от здравия си разум. Когато Лестат нахлу през строшения прозорец, ние се сбихме свирепо. Но явно самият ад ме спря — мисълта за ада, мисълта, че и двамата сме изгубени души, пламтящи от омраза. Изгубих увереността си и силата ме напусна. Паднах на пода, а той застана над мен. Очите му бяха съвсем студени, макар че дишаше тежко.
— Ти си глупак, Луи — каза ми той толкова спокойно, че сякаш ме отрезви. — Слънцето изгрява — продължи, като все още дишаше учестено. Погледна към прозореца с присвити очи. Никога не го бях виждал такъв. Сякаш сбиването, или нещо друго, беше извадило на показ най-доброто от него. — Влизай в ковчега — каза ми без никакъв гняв. — Но утре вечер… ще поговорим.
Да, определено бях смаян. Лестат искаше да говорим! Не можех да повярвам. Та ние никога не бяхме разговаряли в истинския смисъл на думата. Мисля, че ти описах с подробности нашите пререкания, нашите гневни сблъсъци.
— Той отчаяно е искал вашите пари и къщите ви — каза момчето. — Или пък може би се е страхувал от самотата, също като вас?
— И аз съм се питал това. Дори съм си мислил, че Лестат е искал да ме убие по някакъв непознат за мен начин. Тогава още не знаех дори защо се събуждам всяка нощ, дали това е някакво автоматично пробуждане от мъртвешкия сън и защо понякога се случва по-рано. Това бе едно от многото неща, които Лестат не ми беше обяснил. Много често той се събуждаше преди мен. Определено ме превъзхождаше в техническите въпроси, както вече ти обясних. И така, онази сутрин аз затворих ковчега си, обзет от дълбоко отчаяние.
Сега е време да ти обясня, че затварянето на ковчега винаги ме разстройваше. То много приличаше на съвременната анестезия на операционната маса. Дори случайната намеса на някой натрапник можеше да причини смъртта ми.
— Но как така? Нали Лестат не би могъл да ви изложи на слънчева светлина, защото сам не може да я понесе.
— Така е, но като ставаше преди мен, той можеше да закове ковчега ми. Или пък да го запали. Цялата работа беше там, че нямах представа какво може да ми стори, но така или иначе нищо не можех да направя по въпроса. Посрещнах слънцето, обзет от мисли за жената и детето. Нямах никакви сили да споря с Лестат, затова се оставих на кошмарните сънища.
— Вие сънувате! — изуми се момчето.
— Да, доста често — каза вампирът. — Понякога ми се иска да не беше така. Защото сънищата са много дълги и ясни, каквито не съм имал като смъртен. А кошмарите са непоносими. В началото тези сънища така ме поглъщаха, че често не исках да се събудя и лежах с часове. Мислех за съня, докато нощта преваляше. Обикалях замаян от сънищата и търсех тяхното значение. В много отношения те бяха също толкова неуловими като сънищата на смъртните. Сънувах брат си, например. Сънувах го близо до мен, в някакво състояние между живота и смъртта, молеше ме за помощ. Често сънувах и Бабет. Почти винаги сънищата ми се развиваха на фона на онази нощна пустош, която бях видял в мига, в който Бабет ме прокле. Сякаш всички в съня ми бродеха безутешни из пустия дом на прокълнатата ми душа. Не помня какво сънувах онзи ден, вероятно защото си спомням твърде добре разговора си с Лестат същата вечер. Виждам, че нямаш търпение да го чуеш.