— Точно така, изгаси светлината — каза тихо Лестат. После я хвана здраво и впи зъби в шията ѝ.
— А вие за какво мислехте, докато гледахте всичко това? — попита момчето. — Не поискахте ли да го спрете, както сте направили, когато е преследвал Френие?
— Не — каза вампирът. — Не можех да го спра. Аз знаех, че той убива хора всяка нощ. Убийството на животни не му доставяше никакво удоволствие. Дори и да изпитвах съжаление към тези жени, то беше заровено дълбоко под собствения ми душевен смут. Още усещах в гърдите си малкото барабанче на сърцето на момиченцето. Още изгарях от въпроси за собствената си непознаваема природа. Бях ядосан, че Лестат е устроил това представление за мен, като бе изчакал да се събудя, за да убие жените. Отново се запитах как да се отърва от него. Изгарях едновременно от омраза и от собствената си слабост.
Междувременно той опря красивите им тела на масата и обиколи стаята, за да запали всички свещи, докато тя не светна като бална зала.
— Ела, Луи — каза ми той. — Мислех да осигуря компания и за теб, но се отказах. Ти си човек, който обича да подбира сам. Жалко, че онази госпожица Френие си пада по хвърляне на горящи фенери. Това би затруднило партито, не мислиш ли? Особено в хотел. — Той настани русокосото момиче така, че главата му падна на задната облегалка на креслото. Тъмнокосата жена лежеше полусвлечена и брадичката ѝ опираше в гърдите. Вече беше съвсем бледа и чертите ѝ се бяха сковали. Явно беше от онези жени, чиято красота всъщност извира от огъня на вътрешната им същност. Но другата изглеждаше като заспала. Дори не бях сигурен дали е мъртва. Лестат беше отворил две рани — една на врата ѝ и още една над лявата ѝ гърда. И двете кървяха обилно. Той вдигна китката ѝ, разряза я с нож и напълни две винени чаши. После ме покани да седна.
— Ще те напусна — казах му веднага.
— И аз така си помислих — отвърна той и се облегна в стола. — Очаквам също да направиш доста цветущо изявление. Кажи ми що за чудовище съм, какъв непоносим грубиян.
— Не смятам да те съдя. Ти изобщо не ме интересуваш. За мен е важно да проумея собствената си природа и вече разбрах, че не мога да очаквам от теб да ми обясниш това. Ти използваш знанието си само за собствена изгода — отвърнах аз. Предполагам, че не съм го погледнал нито веднъж, както всички, които правят подобни изявления. Вслушвах се единствено в собствените си думи. След това обаче видях лицето му — такова, каквото беше предната нощ. Той ме слушаше. И това внезапно ме обърка. Усетих по-силно отвсякога бездната помежду ни.
— Защо стана вампир? — изломотих. — Защо си такъв? Отмъстителен, готов да отнемеш живот дори когато нямаш нужда да го правиш. Защо уби това момиче, когато вече се нахрани? И защо трябваше да я плашиш, преди да я убиеш? Защо я просна така гротескно до масата, сякаш предизвикваш боговете да те поразят заради покварата ти?
Той ме слушаше, без да продума. Аз замълчах, отново бях объркан. Очите му бяха разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Вече ги бях виждал такива, но не си спомнях кога. Със сигурност не по време на разговор с мен.
— Според теб какво е вампирът? — попита ме той. Звучеше сериозен.
— Нямам никаква представа. Ти си този, който се преструва, че знае. Нали така?
Той не отговори, сякаш усети неискреността ми, злобата ми. Просто седеше и ме гледаше съвсем спокоен.
— Само че след като се разделим, аз ще се опитам да намеря отговор на това — продължих аз. — Ще пребродя света, ако трябва, но ще открия други вампири. Знам, че съществуват. Сигурен съм, че ги има, и вероятно са много. Знам, че ще открия вампири, които приличат на мен, а не на теб. Вампири, които гледат на света като мен и използват по-висшата си същност, за да разкрият тайни, за които ти дори не си сънувал. Ако ти не ми кажеш всичко, аз ще го открия сам, или ще го науча от тях, когато ги открия.
Той поклати глава и каза:
— Луи! Та ти още си влюбен в света на смъртните! Ти преследваш привиденията на предишното си аз. Френие, сестра му… те са просто въплъщение на онова, което си бил и което още копнееш да бъдеш. Докато си така влюбен в смъртния живот, вампирската ти същност ще е мъртва!
Аз веднага възразих:
— Моята вампирска същност е най-голямото приключение в живота ми. Или поне беше така, преди да изпадна в това объркване, в този смут. Вървях през живота си на смъртен като слепец, който посяга от един предмет към друг, за да продължи. Чак когато станах вампир, успях да оценя богатството на живота. Никога преди това не бях виждал как пулсира, как цъфти едно човешко същество. Не знаех какво представлява живота, преди той да нахлуе като червена струя по устните и по ръцете ми! — Усетих, че се взирам в двете жени. Тъмнокосата вече бе започнала да посинява. Но русата дишаше.