— Тия искаш, Луи. Не разбираш ли, убиеш ли нея, ще можеш да убиеш всеки. Ти я искаше още снощи, но почувства слабост, затова тя е още жива.
Знаех, че това е истина. Ясно си спомнях екстаза си, докато пиех кръвта ѝ, а нейното малко сърце бумтеше лудо.
— Тя е твърде силна за мен… сърцето ѝ не се предава — казах му аз.
— Нима е толкова силна? — усмихна се той и ме придърпа към себе си. — Хайде, иди при нея, Луи, знам какво искаш.
И аз го направих. Приближих се към леглото и я загледах. Гърдите ѝ се повдигаха едва-едва, малката ѝ ръчичка беше оплетена в дългата ѝ златна коса. Не издържах да я гледам така, не исках тя да умре и едновременно с това копнеех за нея. Колкото повече я гледах, толкова по-силно усещах вкуса на кожата ѝ, чувствах как ръката ми се плъзва под гърба ѝ и я придърпва към мен. Усетих мекото ѝ вратле. Мека — да, такава беше тя, мека. Опитвах се да се убедя, че е най-добре да умре — иначе какво щеше да се случи с нея? Но това бяха измамни мисли. Всъщност аз я исках! Поех я в ръцете си и я прегърнах. Пламтящата ѝ бузка се допря до моята, косата ѝ се разстла върху китките ми, галеше клепачите ми. Сладкият ѝ детски аромат беше много силен въпреки слабостта ѝ и приближаващата смърт. Тя изстена в съня си и това ме сломи. Трябваше да я убия, преди да се е събудила и да разбере какво става. Наведох се към шията ѝ и чух как Лестат казва:
— Направи малка рана. Вратлето ѝ е толкова мъничко.
И аз се подчиних.
Няма да ти обяснявам отново какво изпитах, беше омайващо. Каквото винаги е убийството. Коленете ми се подгънаха и аз почти легнах на леглото, докато пиех кръвта ѝ. Сърчицето ѝ забумка отново, не искаше да забави ритъма си, не искаше да се предаде. Докато пиех живота ѝ, част от мен жадуваше сърцето ѝ постепенно да замре и да замлъкне, но Лестат внезапно ме издърпа от нея.
— Но тя не е мъртва — прошепнах аз.
Магията си отиде. Мракът се разсея и аз видях мебелите в стаята. Седях зашеметен и се взирах в детето. Бях така слаб, че не можех да помръдна, отпуснах глава на таблата на леглото и опрях длани на кадифената покривка. Лестат вдигна момичето и му заговори съвсем тихо:
— Ти си болна, чуваш ли ме? Трябва да правиш каквото ти казвам, за да оздравееш.
В тишината, която последва, аз лека-полека дойдох на себе си. Осъзнах какво прави. Видях, че разрязва китката си и я поднася към нея, а тя започва да пие.
— Точно така, скъпа, пий — шепнеше ѝ той. — Трябва да пиеш, за да оздравееш.
— Проклет да си! — изкрещях аз, а той ми изсъска да замълча с блеснали очи. Седеше на канапето, а тя се бе впила в китката му. Бялата му ръка бе сграбчила ръкава ѝ. Ясно виждах как гърдите му се надигат учестено, а лицето му се изкривява както никога досега. Той изстена, но ѝ прошепна да продължава.
Когато пристъпих към прага, той ме стрелна с очи и изсъска: — Ще те убия!
— Но защо, Лестат? — отвърнах му тихо. Той вече се опитваше да я отблъсне, но тя не се откъсваше от него. Беше впила пръстчета в неговите и притискаше китката му към устата си. Дори изстена.
— Спри, спри! — извика ѝ той.
Явно много го болеше. Отскубна се от нея и я хвана за раменете. Тя отчаяно се опита да докопа отново ръката му, но не успя. После го погледна с невинно изумление. Той отстъпи назад и протегна ръка да се защити. Притисна една носна кърпа към китката си и отстъпи още назад — към въжето на звънеца. Дръпна го силно, без да откъсва очи от момичето.
— Какво направи, Лестат? — обадих се аз. — Какво направи?
Погледнах я. Тя беше напълно спокойна, съживена, без никакъв признак на слабост. Беше протегнала крака на дамаската, а нощната ѝ риза се диплеше мека и фина като ангелска одежда около дребното ѝ телце. Не откъсваше очи от Лестат.
— Не и мен — каза ѝ той, — разбра ли? Никога повече. Но аз ще ти покажа какво да правиш!
Отново се опитах да привлека вниманието му, да разбера защо го е направил, но той ме отблъсна толкова силно, че се ударих в стената. Някой почука на вратата. Знаех какво е намислил Лестат и още веднъж се опитах да му попреча, но той се извъртя толкова бързо, че дори не видях как ме удари.
Проснах се на едно кресло, а той отиде да отвори вратата.
— Да, влезте, моля, имахме малък инцидент — каза той на един млад роб. После затвори вратата и го нападна в гръб толкова бързо, че момчето изобщо не разбра какво го е сполетяло. Лестат коленичи над тялото, започна да пие и направи знак на детето да се приближи. То слезе от кушетката, коленичи, хвана китката на роба и прибра назад полите на ризата си. Загриза плътта, сякаш искаше да се нахрани с нея, но Лестат ѝ показа как да действа. После седна назад и я остави да пие. Гледаше гърдите на момчето и когато дойде мигът, се наведе към нея и каза: