— И защо да ти казвам? Това си е моя работа.
— Защо да е само твоя? — попита тя с леден глас и студен поглед. — Как се прави? — настоя вече почти разгневена.
Лестат стана от канапето и аз веднага скочих пред него.
— Спри я! — викна ми той. — Направи нещо, не мога да я понасям повече.
После тръгна към вратата, но се върна, надвеси се над Клодия и сянката му падна отгоре ѝ. Тя го гледаше безстрашно, опипваше лицето му с поглед, но изглеждаше напълно безразлична.
— Мога и да поправя стореното — каза той. — Мога да унищожа и теб, и него — добави, като ме посочи с пръст. — Бъди доволна, че те направих вампир, защото мога да те разкъсам на хиляди парченца!
И така, с мира в нашия дом беше свършено, макар че все още всичко изглеждаше спокойно. Дните минаваха, а Клодия не задаваше въпроси. Четеше книги за окултното, за вещици и вещерство, за вампири. Както сигурно се досещаш, повечето бяха пълни измишльотини. Митове, приказки, понякога просто романтични истории на ужасите. Но тя ги четеше. Четеше до зори, като се налагаше да ѝ напомням, че трябва да си лягаме.
Лестат пък нае иконом, прислужница и една бригада работници, които да построят фонтан във вътрешния двор с каменна статуя на нимфа, която излива вода от отворена мида. Купи дори златни рибки и саксии с водни лилии, които сложи във фонтана така, че цветовете им плуваха по повърхността и потрепваха от движението на водата.
Някаква жена го беше видяла да убива на Ниадс Роуд, който води към Карлтън, и във вестниците бяха излезли статии, в които го свързваха с някаква обитавана от духове къща близо до Ниадс и Мелпомена. Това го забавляваше неимоверно. Превърна се в призрака от Ниадс Роуд за известно време, но накрая статиите за него минаха на задните страници на вестниците. Тогава той извърши още едно зловещо убийство на публично място и пак даде храна на въображението на вестникарите. И все пак зад всичко това се криеше и малко страх. Той стана замислен и подозрителен, постоянно ме питаше къде е Клодия и какво прави.
— Всичко с нея ще бъде наред — уверявах го аз, макар че се измъчвах неимоверно от дистанцираността ѝ. Сякаш ми беше невеста. Сега много рядко ми обръщаше внимание, пренебрегваше ме, както пренебрегваше Лестат, и дори излизаше от стаята, докато ѝ говорех нещо.
— За нейно добро е да се оправи! — рече той злобно.
— И какво ще сториш, ако не се оправи? — попитах аз повече от страх, отколкото като обвинение.
Той ме погледна със студените си сиви очи.
— Ти ще се погрижиш за нея, Луи. Поговори с нея! Всичко беше наред и изведнъж виж какво стана. Нямаме нужда от проблеми.
Аз обаче изчаках тя да дойде при мен. Беше ранна вечер, тъкмо се бях събудил. Къщата тънеше в мрак. Видях Клодия да стои до френските прозорци. Беше с рокля с набрани ръкави и колан от розова панделка. Гледаше с притворени очи вечерната тълпа по Рю Роял. Чувах Лестат в неговата стая — изливаше вода от каната. После усетих и аромата на одеколона му — съвсем смътен, като музиката, която долиташе от вратите на едно кафене наблизо.
— Той няма да ми каже нищо — прошепна тя. Не знаех, че е видяла, че съм буден. Приближих се и коленичих до нея. — Ти ще ми кажеш, нали? — добави тя. — Ще ми кажеш как стана.
— Наистина ли искаш да знаеш? — попитах, като се взирах в лицето ѝ. — Или просто искаш да разбереш защо се е случило именно с теб… и каква си била преди? Не разбирам какво имаш предвид под „как стана“, защото ако искаш да узнаеш как се превръща човек във вампир, за да го направиш и ти…
— Дори не знам какво представлява. Какви ги говориш? — отговори тя със студенина. После се обърна и сложи длани на лицето ми. — Убивай с мен тази нощ — прошепна тя страстно, като любовница. — И ми кажи каквото знаеш. Какви сме ние? Защо не приличаме на тях? — И тя погледна към улицата.
— Не знам отговорите на тези въпроси — казах ѝ и тя разкриви лице така, сякаш се опитваше да ме чуе въпреки някакъв силен шум. После поклати глава.
— И аз се питам за същото — продължих, а тя отново доби това странно, напрегнато изражение. Съзрях в него първите признаци на страха, или на нещо по-лошо, по-дълбоко от страх. — Клодия — прошепнах, като притиснах ръцете ѝ към лицето си. — Лестат ти каза едно вярно нещо. Не задавай такива въпроси. От безброй години ти си моя спътница в търсенето ми на всичко онова, което мога да науча за живота на смъртните и за самите тях. Моля те, не споделяй с мен точно тази тревога. Той не може да ни даде отговори. Аз също.
Видях, че не прие думите ми, но не очаквах да се отдръпне така конвулсивно от мен, не очаквах да оскубе косата си с такава жестокост, но после отдръпна ръка, сякаш осъзнала, че жестът е безсмислен. Това ме изпълни с тревога. Тя гледаше към небето. То беше облачно и без никакви звезди — облаците прелитаха бързо откъм реката. Клодия прехапа рязко устни, после се обърна към мен и прошепна: