Междувременно Клодия си играеше с огъня, нейната невъзмутимост ме смайваше — тя четеше книги за вампири и задаваше въпроси на Лестат. Оставаше спокойна при саркастичните му изблици, понякога му задаваше един и същ въпрос, но по различен начин и внимателно улавяше всяко късче информация, което той неволно изпускаше.
— Кой вампир те превърна? — питаше тя, без да вдига поглед от книгата си. — Защо никога не говориш за него? — продължаваше, сякаш не чуваше гневните му думи. Изглеждаше напълно неуязвима за неговото раздразнение.
— Вие сте алчни, и двамата! — заяви той на следващата нощ, като крачеше напред-назад из тъмната стая. Поглеждаше гневно към Клодия, която се беше свила в ъгъла, в кръга светлина, хвърлян от едничка свещ, и заобиколена от купчини книги. — Явно безсмъртието не ви е достатъчно! Вие сте неблагодарници! Можех да предложа този дар на всеки човек навън и той би заподскачал от радост…
— А ти заподскача ли от радост? — попита тя тихо, като едва раздвижи устни…
— Но вие искате да разберете причината. Искате ли да приключим с вашето безсмъртие? Знам как да ви убия. Така лесно, както ви дадох вечен живот!
Той се обърна към мен, мъничкият ѝ силует хвърляше сянка отгоре ми. Косата ѝ грееше като ореол около лицето, което тънеше в мрак, освен скулите — те сияеха.
— Искате да умрете, така ли?
— Знанието не е смърт — прошепна тя.
— Отговори ми, искаш ли да умреш?
— Значи ти раздаваш и живот, и смърт, така ли? — присмя му се тя.
— Да, точно така.
— Ти не знаеш нищо — каза тя мрачно и толкова тихо, че и най-слабият шум от улицата заглушаваше гласа ѝ, отнасяше думите надалеч и аз трябваше да се напрегна, за да я чуя. — Може и онзи, който те е превърнал във вампир, да не знае нищо, и другият преди него. И така назад по веригата — никой не знае нищо и резултатът пак е нищо! А ние трябва да живеем със знанието, че никой нищо не знае.
— Точно така! — изкрещя той внезапно и разпери ръце. В гласа му се усещаше нещо повече от гняв.
После замълча. Тя също. Той се обърна бавно към мен, сякаш бях направил някакво движение, което бе привлякло вниманието му — сякаш се бях изправил зад гърба му. Това ми напомни за поведението на смъртните, когато усещаха дъха ми на тила си и внезапно осъзнаваха, че са съвсем сами… Това е онзи момент на мъчително подозрение, точно преди да видят лицето ми. Той ме гледаше и едва раздвижи устни. Тогава разбрах. Той се страхуваше. Лестат се страхуваше.
Тя го гледаше със същия безразличен поглед, който не изразяваше никаква емоция, нито мисъл.
— Ти ли я зарази с това… — прошепна той.
Драсна клечка кибрит и запали свещите по камината. Вдигна опушените стъкла от лампите и освети цялата стая. Клодия вече не беше само неясен силует. Той застана с гръб към мраморната камина и местеше поглед от свещ на свещ, сякаш това го успокояваше.
— Излизам — заяви накрая.
Тя се изправи, щом той излезе на улицата. Спря в средата на стаята и се протегна. Малкият ѝ гръб се изви, а ръцете ѝ се свиха в малки юмручета. Очите ѝ се присвиха за миг и после се отвориха широко, сякаш се събуждаше от сън. В това имаше нещо противно и оскърбително. В стаята още се усещаше страхът на Лестат, ехо от последните му думи. Сигурно съм се извърнал неволно, защото тя застана до креслото ми и сложи ръка върху книгата, която четях от часове.
— Ела навън с мен.
— Ти беше права. Той не знае нищо. Няма какво да ни каже — рекох аз.
— Нима си се съмнявал в това? — попита ме тя съвсем тихо. — Ще открием други от нашия вид. Ще ги намерим в Европа. Според всички истории в книгите там живеят много вампири. Сигурна съм, че оттам идват вампирите, ако изобщо са дошли отнякъде. Занимавахме се твърде дълго с него. Хайде, да излезем. Да оставим плътта да води разума.