— Не — усмихна се вампирът и раменете му се разтресоха от безмълвен смях. След това се замисли, а момчето не откъсваше очи от лицето му. Вампирът погледна към часовника му.
— Тя не успя, нали? — попита тихо момчето.
— А ти как мислиш? — отвърна вампирът. Беше се облегнал назад в креслото си и гледаше напрегнато момчето.
— Ами тя е била… унищожена, както вие казахте — рече момчето и преглътна след думата „унищожена“. — Така ли стана?
— Значи не мислиш, че е била способна да го направи? — попита вампирът.
— Но той е бил много силен. Нали сам казахте, че така и не сте разбрали каква е силата му и какви тайни знае. Откъде би могла да разбере как да го убие?
Вампирът гледа момчето доста дълго, а изражението му беше неразгадаемо. Момчето извърна поглед, сякаш очите на вампира го прогаряха.
— Защо не пийнеш от бутилката, която носиш в джоба си? — попита го вампирът. — Ще те сгрее.
— О, това ли… — притесни се момчето. — Аз просто мислех, че…
Вампирът се засмя.
— Мислиш, че няма да е учтиво, нали? — попита вампирът и се плесна по бедрото.
— Точно така — сви рамене момчето и се усмихна. Извади малка бутилка от джоба на сакото си, отвинти златната капачка и отпи. После я подаде на вампира.
— Не, благодаря — отвърна той с усмивка и вдигна ръка, за да отклони предложението. След миг лицето му отново стана сериозно, той се облегна назад и продължи.
Лестат имаше един приятел музикант на Рю Домейн. Бяхме се видели на един рецитал в дома на мадам Льо Клер, която живееше на същата улица. По онова време това беше най-модната улица и тази мадам Льо Клер, с която Лестат понякога се забавляваше, беше намерила на този музикант стая в близкото имение. Лестат го посещаваше често. Нали ти казах, че той обичаше да си играе със своите жертви. Сприятеляваше се с тях, примамваше ги да му повярват, да го харесат, дори да го обикнат и чак тогава ги убиваше. Е, с това момче играеше същата игра, макар че тя продължи много повече от останалите му така наречени приятелства. Момчето пишеше хубава музика и Лестат често носеше нотите у дома и свиреше песните на рояла в нашия салон. Момчето имаше голям талант, но беше ясно, че музиката му няма да се продава, защото беше твърде разстройваща. Лестат му даваше пари и прекарваше нощ след нощ с него. Често го водеше по скъпи ресторанти и му купуваше хартията и писалките, необходими, за да пише музиката си.
Както ти казах, тяхното приятелство продължи по-дълго от всяко друго подобно приятелство на Лестат. Не мога да кажа дали наистина се беше привързал към този смъртен, или просто го водеше крачка по крачка към отвратително предателство и жестокост. Често казваше на мен и Клодия, че възнамерява да убие младежа, но всеки път нещо му пречело. Разбира се, не го питах какво изпитва, защото знаех каква ще е реакцията му. Лестат да е очарован от смъртен?! Та той сигурно щеше да изпотроши всички мебели в салона в гнева си.
В нощта след тази, която ти описах, той ме подразни много, като настояваше да идем двамата в апартамента на момчето. Беше във весело настроение и явно държеше на компанията ми. Да, той можеше да бъде и такъв, когато искаше да ида с него на някоя добра пиеса, на опера или балет. Държеше да сме заедно. Мисля, че гледахме „Макбет“ около петнайсет пъти. Ходехме на всяка постановка, дори и на аматьорските, а след това на път към дома Лестат повтаряше реплики от пиесата и даже сочеше минувачите и викаше: „Утре, утре и пак утре!“, докато те не започнеха да се отдръпват от него като от пияница. Но тази му възбуда беше някак френетична и бързо угасваше. Само да кажех и дума, че ми е приятно да съм с него, и той щеше да изостави всякакви подобни занимания за месеци наред. Дори за години. Но ето че сега дойде при мен, в подобно настроение, и ме помоли да ида с него в стаята на момчето. Аз обаче бях като потънал в кататония и му отказах с някакво глупаво извинение. Можех да мисля само за Клодия, за агента и за неизбежното бедствие. Усещах приближаването му и се чудех дали и той го усеща. Накрая Лестат взе една книга от пода, хвърли я по мен и изкрещя:
— Чети си тъпите поеми, тогава! — И излезе навън.
Това ме разстрои. Не мога да ти опиша даже колко ме разстрои. Предпочитах предишния Лестат — хладен, безстрастен, безразличен. Реших отново да поговоря с Клодия да се откаже от намеренията си. Бях напълно изтощен. Но вратата ѝ беше заключена и тя беше навън. Бях я мярнал само за секунда, докато Лестат ми бърбореше нещо — красиво видение, което облича палтото си; с набрани ръкави и виолетова панделка на гърдите. Белите ѝ дантелени чорапи се показваха под малката фуста, а белите ѝ пантофки бяха безукорно чисти. Тя ми хвърли леден поглед, преди да излезе.