Колко горчивина ми носеше в тези моменти мисълта за нашето търсене на вампирите от древността. Горчивина, която усещах така осезателно, че самият въздух губеше своята свежест. Какви тайни можеха да ни разкрият онези чудовищни създания на мрака? Какво щяха да ни донесат техните зловещи ограничения, дори и да успеехме да ги открием? Какво можеше да разкрие един прокълнат на друг?
Така и не слязох на брега в Пирея, но все пак мислено се разходих из Акропола в Атина, гледах как луната се издига през открития покрив на Партенона, мерех ръста си до огромните колони, бродех по улиците на гърците, умрели на Маратон, слушах воя на вятъра сред древните маслинови дръвчета. Това бяха паметниците на хора, които не могат да умрат, а не на живите мъртви. Ето това бяха тайните, надживели хода на времето, които смътно започвах да разбирам. Все пак нищо не можеше да ме откъсне от мисълта за нашето търсене и аз отново се питах до какво ще доведат въпросите ни, не е ли твърде голям рискът. Защото отговорите може да имат непосилна цена и да крият огромна опасност. Кой би могъл да знае това по-добре от мен — аз, който бях наблюдавал смъртта на собственото си тяло, който бях видял как всичко, което наричам човешко, умира, за да ме свърже отново неразривно със света и да ме превърне във вечен изгнаник, в призрак с живо сърце?
Морето ме люлееше в прегръдките си и ми изпращаше лоши сънища и мъчителни спомени. Спомних си една зима в Ню Орлиънс, когато бродех из гробището „Сейнт Луис“ и видях сестра си. Беше стара и прегърбена. Държеше букет бели рози, чиито трънливи стъбла бяха внимателно увити в стар пергамент. Беше свела сивокосата си глава, докато пристъпваше в страховития мрак към гроба на нейния брат Луи, точно до гроба на по-малкия ѝ брат… Луи беше умрял в пожара в Поант дю Лак, оставяйки голямо наследство на свой кръщелник и съименник, когото тя не познаваше. Тези цветя бяха за Луи, сякаш не беше минал половин век от неговата смърт, сякаш паметта ѝ, също като неговата, не ѝ даваше мира. Мъката беше изострила чертите на красивото ѝ лице и беше прегърбила тесния ѝ гръб. Какво не бих дал да можех да докосна сребърната ѝ коса, да ѝ прошепна, че я обичам. Но не исках ужасът да замени мъката до края на живота ѝ. Оставих я със скръбта ѝ.
Сега сънувах много повече. Сънувах дълго, затворен в кораба, в собственото си тяло, вече предугаждащо издигането на слънцето по-точно от всяко друго. Накрая наистина закопнях за планините на Източна Европа, надявах се, че някъде из тези диви земи ще открием отговора на въпроса защо е възможно такова страдание, защо Бог е позволил то да започне и как може да бъде прекратено. Аз нямах куража да се опитам да го прекратя сам, докато не намеря този отговор.
Някъде по това време водите на Средиземно море се смениха с водите на Черно море.
Вампирът въздъхна. Момчето се беше облегнало на лакът и подпираше брадичката си на дясната си длан. Жадното му изражение контрастираше на зачервените му очи.
— Мислиш ли, че си играя с теб? — попита вампирът, тънките му тъмни вежди се събраха за миг.
— Не — отвърна бързо момчето. — Знам, че не бива да ви задавам повече въпроси. Вие ще ми кажете всичко, когато му дойде времето. — Устните му се отпуснаха и той погледна вампира, сякаш искаше да покаже, че е готов за продължението на разказа му. Изведнъж се чу далечен звук. Идваше някъде от старата викторианска сграда, в която се намираха. Първият подобен звук, който чуваха. Но това не притесни вампира. Той гледаше нанякъде, сякаш отново се беше откъснал напълно от настоящето.
— Онова село. Не мога да си спомня името му. Помня, че беше на мили от брега и стигнахме дотам сами с карета. И то каква карета! Клодия я осигури, трябваше да го очаквам. Но всичко, което се случи после, беше неочаквано за мен. Още когато пристигнахме във Варна, аз забелязах известни промени в Клодия, които отново ми доказаха, че тя е не само моя дъщеря, но и дъщеря на Лестат. От мен беше научила стойността на парите, но от Лестат бе наследила увлечението, с което ги харчеше. Клодия искаше да пътуваме с най-луксозната черна карета, която успеем да намерим. Тя беше с кожени седалки и можеше да побере цяла група пътници, а не просто един мъж и дете, които пътуваха в компанията само на резбован дъбов сандък. Отзад бяха натоварени два други сандъка с най-прекрасните дрехи, които магазините там предлагаха. Потеглихме. Огромните колела с меки ресори носеха голямата карета със страховита лекота по планинските пътища. Имаше странна тръпка в това пътуване — конете галопираха, а каретата се наклоняваше лекичко по пътищата на тази неизвестна страна.