А страната наистина беше такава. Пуста и мрачна, каквато е всяка провинция. Винаги тъмна. Замъците и руините често потъваха в тъма, когато облаците скриваха луната. Това ме изпълваше с тревога, каквато не бях изпитвал в Ню Орлиънс. Самите хора бяха много странни. Ние се чувствахме в огромна опасност из техните малки селца и знаехме, че наистина ни грози такава.
В Ню Орлиънс нямаше нужда да прикриваме убийствата си. Те винаги намираха някакво обяснение — треска, чума, престъпления. Но сега трябваше да изминаваме огромни разстояния, за да убиваме незабелязано. Защото тези прости селяни, за които улиците на Ню Орлиънс сигурно щяха да бъдат ужасяващи, вярваха напълно, че съществуват ходещи мъртъвци, които пият кръвта на живите. Те знаеха нашите имена: вампири, дяволи. А ние, които бяхме нащрек за всеки слух, за нищо на света не искахме да ставаме причина за мълва.
Пътувахме сами, с голяма бързина и в разкош. Опитвахме се да останем незабелязани, да дочуем някой разговор за вампири в хановете, където сядах до камината, а дъщеря ми спеше на гърдите ми. Там все се намираше някой от селяните или гостите, който знаеше немски или френски и с готовност ми разказваше познатите легенди.
Накрая стигнахме до онова село, което беше повратната точка в нашето пътуване. Не помня аромати от това пътуване, нито свежестта на въздуха, нито прохладата на нощите. Дори сега не мога да говоря за него съвсем спокойно.
Бяхме прекарали предната нощ в едно стопанство, където не научихме нищо ново. Самото място изглеждаше някак особено пусто, защото въпреки че не пристигнахме твърде късно, всички капаци по малката улица бяха залостени, а фенерът, който висеше от табелата на странноприемницата, беше загасен.
Пред праговете бяха събрани отпадъци. Имаше и други признаци, че нещо не е наред. Под затворените прозорци на един дюкян бе оставена малка кутия с увехнали цветя. Насред двора на странноприемницата се търкаляше бъчва. Това място приличаше на селище, поразено от чума.
Когато оставих Клодия на земята до каретата, видях ивицата светлина под вратата на хана.
— Сложи си качулката — казах ѝ бързо. — Те идват.
Някой отвътре дърпаше резето.
Първо видях само светлината зад фигурата в тесния процеп. После фенерите на нашата карета осветиха очите на жената.
— Търсим стая да пренощуваме — казах аз на немски. — А и конете се нуждаят от грижи.
— Нощта не е време за пътуване — каза ми жената със странен, безизразен глас. — И то с дете. — Когато изрече това, аз забелязах и другите в помещението зад нея. Чух, че говорят нещо и видях блясъка на огън. Повечето от хората вътре бяха селяни, освен един мъж, който беше облечен като мен — с редингот и палто, метнато на раменете. Дрехите му обаче бяха измачкани и износени. Червената му коса светеше като пламък. Той беше чужденец и единствен не гледаше към нас. Главата му се люлееше леко, сякаш беше пиян.
— Дъщеря ми е уморена — казах аз на жената. — Няма къде другаде да отседнем. — Взех Клодия на ръце, а тя обърна лице към мен и прошепна:
— Луи, чесънът и разпятието над вратата.
Не ги бях забелязал. Разпятието беше малко, с бронзовата фигура на Исус. Беше заковано към дървото, а чесънът бе увит около него. Една свежа връзка беше преплетена с друга, по-стара, в която скилидките бяха изсъхнали. Жената проследи погледа ми и ме погледна някак остро. Личеше си, че е много изтощена — очите ѝ бяха зачервени, а ръцете, които стискаха шала на гърдите ѝ, трепереха. Черната ѝ коса беше много разрошена. Аз тръгнах натам и стигнах почти до прага. Тя внезапно отвори широко вратата, сякаш в този миг беше решила да ни пусне вътре. Каза молитва, когато минах покрай нея, сигурен съм в това, въпреки че не разбрах славянските думи.
Малката стая с нисък таван беше пълна с хора. До грубите дървени стени се бяха събрали мъже и жени, седяха на пейки и дори по пода. Сякаш се беше събрало цялото село. Едно дете спеше в скута на жена, а друго — на стълбите, увито с одеяла. Коленете му бяха свити до едното стъпало, а ръчичките му бяха подложени под главата на следващото. Навсякъде висяха връзки чесън, закачени на куки и гвоздеи, наред с тигани и кани. Единствената светлина идваше от огъня, който хвърляше разкривени сенки по взиращите се в нас лица.
Никой не ни покани да седнем, нито пък ни предложи нещо за ядене. Накрая жената ми каза на немски, че мога да отведа конете в конюшнята, ако искам. Тя се взираше в мен с някак диви, зачервени очи, но след малко изражението ѝ омекна. Каза ми, че ще застане на прага на хана с фенер, за да ми свети, но трябва да побързам и да оставя детето вътре.