Аз обаче бях забелязал нещо друго, някаква миризма под тежкия аромат на горящо дърво и вино. Това беше миризмата на смърт. Усетих как Клодия притисна ръка към гърдите ми и видях, че малкото ѝ пръстче сочи към врата в подножието на стълбите. Миризмата идваше оттам.
Жената ми беше сипала чаша вино и купа с бульон. Аз седнах, сложих Клодия на коляното си, а тя извърна глава от огъня към загадъчната врата. Всички се взираха в нас, освен чужденеца. Виждах профила му съвсем ясно. Беше доста по-млад, отколкото ми се беше сторило, и изглеждаше изтощен и разстроен. Имаше слабо, но много приятно лице, светлата му луничава кожа му придаваше момчешки вид. Големите му сини очи бяха втренчени в огъня, сякаш разговаряха с него, а ресниците и веждите му бяха златисти на тази светлина. Това му придаваше много невинно и откровено изражение. Но той беше нещастен, разстроен и пиян. Внезапно се обърна към мен и видях, че плаче.
— Говорите ли английски? — прогърмя гласът му в тишината.
— Да — отвърнах аз и той погледна победоносно към останалите. Те се взираха в него безмълвни.
— Говорите английски! — извика той и устните му се разтеглиха в горчива усмивка, очите му се извъртяха към тавана, а после се приковаха в моите. — Махайте се от тази страна — каза той. — Махайте се веднага. Впрягайте каретата и препускайте, докато конете не умрат от умора, но се махнете оттук! — Раменете му се разтресоха конвулсивно, сякаш беше тежко болен. Той притисна ръка към устата си. Жената, която стоеше до стената със скръстени над мръсната престилка ръце, каза съвсем спокойно на немски:
— Можете да тръгнете призори. Призори.
— Но какво става? — попитах я аз и после погледнах към мъжа. Той ме гледаше със стъклени и зачервени очи. Никой не отговори. Една цепеница падна тежко в огъня.
— Няма ли да ми кажете? — попитах аз тихо англичанина. Той стана и политна така, че щеше да падне. Беше малко по-висок от мен. Главата му се залюля напред-назад, преди той да запази равновесие и да се задържи за ръба на масата. Черното му палто и ризата бяха изцапани с вино.
— Искате ли да ви покажа? — изпъшка той и ме погледна в очите. — Искате ли да видите сам? — Говореше тихо, но някак патетично.
— Оставете детето! — нареди рязко жената и направи повелителен жест с ръка.
— Тя спи — казах аз и станах, за да последвам англичанина към вратата под стълбището.
Само една свещ гореше на бюфета вътре и първото, което видях, беше редицата красиво изрисувани чинии на лавицата. Имаше малко, закрито с перде прозорче и изображение на Девата и Младенеца на стената. В средата на стаята имаше огромна дъбова маса, на която беше положено тялото на млада жена. Белите ѝ ръце бяха скръстени на гърдите, а кестенявата ѝ коса се спускаше около бялата шия и стигаше под раменете. Красивото ѝ лице беше сковано в смъртта. Около китката ѝ беше увита кехлибарена броеница, която висеше върху тъмната вълнена пола. До жената имаше много красива червена филцова шапка с широка мека периферия и воал, а също и чифт тъмни ръкавици. Бяха сложени така, сякаш мъртвата всеки миг ще се надигне и ще си ги сложи. Англичанинът потупа внимателно шапката, когато се приближи към трупа. Беше на ръба на силите си. Извади огромна носна кърпа от палтото си и закри с нея лицето си.
— Знаете ли какво искат да направят с нея? — прошепна той, като ме погледна. — Имате ли представа?
Жената влезе зад нас и посегна да го хване за ръката, но той грубо я отблъсна и извика на немски:
— Махни се от мен. Махни се!
В другата стая се чу шепот. Англичанинът отново погледна към младата жена и очите му се изпълниха със сълзи.
— Толкова невинна — каза той тихо, после вдигна глава към тавана, сви ръка в юмрук и изпъшка: — Проклет да си… Господи! Проклет да си!
— Боже! — прошепна жената и бързо се прекръсти.
— Виждате ли това? — попита ме той и отдръпна внимателно дантелата около шията на жената, сякаш не можеше и не искаше да докосне студената плът. На шията личаха двете познати рани, които бях виждал хиляди пъти на хиляди човешки шии. Мъжът отдръпна ръце към лицето си и високото му слабо тяло се залюля. — Мисля, че полудявам! — изпъшка той.
— Хайде, елате — каза жената и го задърпа. Лицето ѝ внезапно се зачерви.
— Оставете го — казах ѝ аз. — Оставете го. Аз ще се погрижа за него.
Тя изкриви уста.
— Ще ви изхвърля и двамата навън в мрака, ако не престанете.
Личеше, че е много изморена и е на път да избухне. Но после ни обърна гръб и придърпа шала по-плътно на раменете си. Излезе от стаята, а мъжете, които се бяха събрали на вратата, ѝ направиха път да мине.